Тройка без гарнитура

От София до Загреб се стига относително бързо, освен ако тружениците на границата ни със Сърбия не са решили нещо друго. Обзалагам се, че можете да си представите какво означава 4-5-километрова опашка от товарни камиони и автобуси, между които леките коли слаломират, за да се доберат до заветните гишета.

От относително забавен в началото, спортът си става направо труден и екстремен, когато в двулентовия път си в компанията на TIR отляво (разбирай отпред) и TIR отдясно (разбирай там, където трябва да бъдеш). Преминавайки през това изпитание, пътят нататък не е нещо особено и, ако си с достатъчно късмет да не срещнеш сръбски полицаи, след няколко часа стигаш до столицата на Хърватска.

Носещ духа на цял век история, Загреб е доста привлекателен град, ако се съди по десетките иностранци, заели места по заведенията в центъра на града – т.нар „Каптол” (плюс по малко от Горни и Долни Град).

Именно центърът, всъщност, прави най-голямо впечатление – тихо и спокойно, с малки еднопосочни улици и усмихнати пешеходци, сърцето на Загреб те кара да си мислиш, че всички от града са излезли в лятна ваканция и отмарят някъде надалеч, а тук са останали само чаровните продавачки и небрежните разхождащи се младежи.

Което всъщност изобщо не е вярно – населението на столицата е малко над милион и повечето са си на мястото, но просто не са сметнали за нужно да паркират колите си почти една върху друга на централните улици, да се редят на опашки, да се тъпчат в градския транспорт или просто да заемат място.

Автобусите и трамваите се движеха без никакви смущения, задръстванията бяха нещо непознато (клаксонът не се използва, не че има за какво, де), а усмивките не слизаха от лицата на всички по улиците.

Изобщо всичко е лежерно и приятно, а животът се включва на ON на малка пешеходна уличка точно над „Света Богородица” – една от най-големите катедрали в Европа и най-голяма в Хърватия.

Калдаръмената криволичеща пътечка се радва на доста сериозно внимание от страна на посетители от цял свят, но и на доста местни, седнали за по чаша Карловачко. Не знам дали заради жегата, пътя или леката умора, бирата ми се стори страхотна, почти колкото самия град, и обърнах нужното внимание на няколко чаши, преди да продължа към Долни Град, където всъщност няма нищо долно.

Южната централна час на Загреб е доста по-модерна – тук са съсредоточени повечето офиси и магазини, но не липсват и старинните величествени сгради, като тази на Народния театър (театър на хърватски е Казалище и не можете да отречете, че звучи страхотно, каквото изобщо не мога да кажа за валутната единица куна...).

Извън центъра животът кипи на високи обороти и градът наистина прилича на някои от европейските си събратя. Още от ранно утро широките пътища са пълни с автомобили (най-вече нови модели, предимно от компактния клас – лимузините са недолюбвани, а джиповете направо липсват). Колкото и да ми беше мъчно, по един от тях напуснах чаровната столица на Хърватия и поех към следващата спирка от маршрута.

Третият по големина град в Германия и център на провинцията Бавария ме посрещна доста горещо. И буквално, и преносно – денят на пристигането ми бе обявен за най-горещия, откакто изобщо се води статистика. Не, че идването ми допринесе за това и изобщо се усети – така или иначе в Мюнхен има достатъчно българи и бях просто един от тях. Студенти, легално работещи и гастарбайтери, сънародниците ни могат да бъдат забелязани и разпознати навсякъде, макар не всички в града да са високи, снажни и русокоси.

Изобщо арийската раса върви към сериозно претопяване, тъй като армиите от азиатци, африканци и турци (много турци!) със светкавични темпове се вливат в немското общество и правят гледката малко по-нисичка, по-тъмнокожа и доста по-чернокоса. В същото време обаче, това не смущаваше чак толкова хората. Или поне не видях и не усетих нищо такова в бирарията Хофбройхаус, където Хитлер е основал партията си и е започнал да крои планове за световно господство с „Бирения пуч”.

Днес на същото място черни, жълти, бели и зелени (ако мога да отделя в отделна група онези с традиционните тиролски носии със зелени къси панталони и смешни тиранти:) заедно седяха на една маса (разбирай всички над 200 маси в огромното хале), пиеха бира за свое здраве и крояха планове единствено за добро.

Иначе Мюнхен доста повече прилича на задъхания европейски град – колите по улиците, претъпканото метро и огромните магазини нямат почти нищо общо със симпатичния Загреб, макар сгради като тази на Фрауенкирхе или на Кметството да загатват за богатата и интересна история. Особен колорит на града придаваха няколкото лъва, пръснати из улиците и боядисани в странни цветове и форми – част от новаторска изложба на съвременно изкуство (сигурно помните охлювите по софийските улици – е, същите, ама малко по-красиви).

Това, което ми направи много силно впечатление е, че в неделя в града пада бомба – магазините не работят, повечето заведения – също. Разказаха ми, че същото се случва и по времето на разните празници или събития. Представете си какво се случва, ако празникът е в събота или в понеделник... Най-неприятното е, че това се отнася за целия град – т.е. и студентите са в кюпа и, ако не са успели от много учене да си напазаруват през седмицата, са обречени на гладен и жаден уикенд – доста неприятно, нали?

В края на уикенд, който не беше нито гладен, още по-малко жаден, напуснах Мюнхен и потеглих към Виена. Карайки те да се чувстваш мизерно нищожна песъчинка, столицата на Австрия те привлича, обединявайки наедно плюсовете на предишните две спирки от маршрута ми. Неповторимият стил от миналото (като в Загреб), рамо до рамо с модерната и динамична среда (като в Мюнхен), правят Виена това, което е, а именно – град на минало, настояще и бъдеще. Няма как иначе да се обясни как слизаш от ултрабързото метро на няколко нива и излизаш пред бляскавата сграда на Кметството или тази на Парламента, които носят духа на имперското величие на Хабсбургите.

Центърът на града, заобиколен от бившата крепостна стена Рингщрасе, приютява десетки доказателства за подобни твърдения – музеите, църквите и най-вече символната Щефансдом са все места, от които „говори” историята, била тя за величия или падения. Само един американец би могъл да коментира грандиозната потъмняла от вековете история катедрала с простичкото „Oh, it`s kind of nice…?”.

На последното се смях повече, отколкото на факта, че най-хубавата кола в платения паркинг до Марияхилферщрасе беше със софийска регистрация, или пък на това, че с моя книжовен немски просто нямаше как да се разбера с продавачката на плодове или с камериерката в хотела.

Макар да пристигнах късно и да трябваше да тръгвам рано, Виена успя да ме очарова, а аз успях да й обещая, че ще се върна пак. Остана ми да разглеждам толкова много и да направя толкова много неща, че сигурно ще й го обещая пак, и пак, и пак...

Като заговорих за обещания, имаше и още едно – да съм си вкъщи навреме. Чаровни и интересни, трите спирки по пътя ми доста сериозно се опитаха да ме накарат да не му удържа, но не се поддадох. След още един слалом между TIR-овете на Калотина се завърнах в милата родна София, която вече беше започнала да ми липсва, и се замислих колко красива би могла да бъде тя, ако я обичаме малко повече.

Автомобилният хаос и изнервените намръщени хора във всеки случай не ни доближават до Загреб, мръсните тротоари – до Мюнхен, а запустелите и тук-таме порутени сгради – до Виена.

Иначе не е толкова различно – все ще се намери някой да го коментира с иначе простичкото „it`s kind of nice”…