Бангкок! Жега, влага и купища проститутки...

Както можете да се досетите, вече съм в Бангкок, но как стигнах дотук беше въпрос на бавно разлагане. Разлагането започна от момента, когато температурата започна да надминава 20 градуса по Целзий. А това стана още в самолета за Бангкок.

Летейки над Сирия, Ирак и Кувейт, известни и, според мен, взривоопасни райони, поне що се отнася до Ирак, не можете да видите нищо освен едно голямо жълто море. Пясъци и евентуално жега, на която долу умират камили. Всъщност, не мога да го твърдя със сигурност, все пак е зима и нямам идея как е долу. Не искам и да знам.

Кацането в Бахрейн (втората родина на Майкъл Джексън) за мен беше като влизането на Хан Соло и Люк Скайуокър в бара в първата серия на Междузвезди войни.

Всякакви типове хора с чаршафи, бради и 100%-ов терористичен вид се разхождат напред назад, докато забулени с фереджета жени разкарват малки врещящи изроди. Не искам да им правя забележка, просто не знам дали някоя от тях няма да се окаже камикадзе.

Цените на “фришопа” са като цени, извадени от Шератон. Да, има тук-таме, нещо, което простолюдният човек може да си позволи, но след фантата за 7 кинта в Истанбул реших да не се тествам в никое от заведенията за хранене.

4-5 часа чакане могат да се убият с филм, но все пак ми трябваше контакт. Ок, контакти навсякъде, но се оказва, че въпреки че работят на 220V, са с друг стандарт и са с 3 дупки.

За да пренебрегнете това леко неудобство, във фришопа ви предлагат адапторен комплект за 20 долара, но ако обясните, че тази цена е ненормално извънземна, за 4 евро си тръгвате щастлив с адапторче в ръце.

2-ма терористи с големи усмивки ме снимаха до Макларън от Формула 1. Само че докато им обясня как се ползва фотоапаратът, мина век. Оставих го на автоматичен режим и въпреки всичко, гледайте каква снимка ми направи единият от тях (поне уцели бутона, ако е така и с бомбите – спокойно).

Самолетът за Бангкок е чудовищен еърбъс със стотици места, три реда седалки и е голям като жилищен блок. Залагам, че няма да излети, но той успява.

Седнах до един пич от Лондон, който обаче бе прекарал последните си няколко години в Ирак. Медицинско лице. Просто го кефело да има динамика в живота му. Пропътувал е цял свят, правил е изследвания за нов вирус сред канибалско племе в Папуа Нова Гвинея и е видял толкова много места, които аз и вие няма дори да посмеем да видим. Майка му е пенсионерка и се е преместила в Мелбърн, той живее в Лондон, но работи в Багдад. Сестра му е на заснежена планина в Австралия, гаджето му е тайландка и той отиваше да отмори при нея.

Казваше се Антъни (Antony), и е кръстен на първото бебе на майка му, което е починало на няколко месеца и се е казвало Тони (Tony). Антъни звучи като “On Tony” - кръстен на Тони. Вижте само колко много неща можеш да си кажеш с един човек за няколко часа, включително и разговорите за Банско и неговата ски ваканция там, инвестициите в района и британските пенсионери. Показа ми снимки на зверства в Ирак и снимки на 16-те си убити колеги при камикадзе атаки.

Пускат Джеймс Бонд с Даниъл Крейг, при което решаваме да спим, събуждани само от вечерята и закуската в самолета, които се падат по наше (и мое тогавашно) време в 3 и 5 сутринта съответно.

Летейки над Иран, разбирам много неща. Не знам дали тия правят ядрени бомби с ядреното си гориво, ама вече почнах да се съмнявам с това. Всички пътища на тези пичове бяха осветени като летища. Под тебе виждаш страна, набраздена от светещи в мрака артерии. Цариградско изглежда като улица Криволак в Лозенец през зимата в сравнение с това там. А бая точец трябва, за да светне тая страна като слънце през нощта.

Слизайки в Бангкок, се озовавате на най-голямато летище в света, с най-трудно произношение - Suvarnabhumi. Е, трудно поне докато му свикнеш.

Поглеждат ви визата, попълвате едно документче за престоя си и сте сам навън да се борите с жегата. Тъкмо решавате, че ще умрете, но не... има изненада. Излизате и установявате, че жегата е просто резултат от климатиците на летището. А навън?

Навън е АДЪТ. 36 по Целзий, но не само това. Никакъв ветрец и убийствена влага. Потичате от всякъде. Уши, нос, гърло, интимни места и, ако сте в обувки и зимни дрехи като мен, не ви остава много живот. Дори и компютърът ми се изпоти като го включих.

Излизате през изход 8 и хващате рейс AE2 за 150 бата ( около 6 лева), макар да знам и за по-тънки оферти и той ви закарва точно до Khao san road.

За да си намерите евтин хотел, отивате точно там, на Khao san road. Място, пълно с хостели и гест хаусове. Докато бях в Истанбул обаче, намерих в нета много готин хостел за 13 евро единичната стая. Казва се Rambuttri Village и има всички екстри, като TV, климатик и басейн, както и много добра стая с огромно легло.

СЪДБА. Очевидно резервацията не ми бе приета поради огромния наплив и моята реакция в последния момент. Все пак, типично по български, аз реших да се тръшкам, докато не получа стая, обяснявайки колко гадно е постъпила съдбата с мен.

Моля женицата на рецепцията да провери за моето име. Тя тръгва и хващайки списъка с резервациите, аз виждам името на моя приятел, който не дойде с мен – Тодор – най-отгоре. Убеждавам я, че това е мой приятел.

 „Вижте, госпожо, има ли други хора тук с фамилия, завършваща на OV. Не, няма. Значи аз съм му френд, той няма да дойде, искам стая“.

И стана. В 8 милионен Бангкок (поне доколкото знам) попаднах на същия хотел, където моя френд си беше резервирал стая.

Преди да се настаня, от спирката на рейса до хотела (150 метра) бях заговорен от 3-ма човека и бях разпитан подробно как е в Бг и т.н. Реших да не се обръщам повече след хората и се добрах издъхващ до хотела. Точно малко преди това един пич пак ме пита откъде съм... Е, добре де, ще кажа за последен път – България.. и той:

О,ооо, София, Левски, София, Стоичков, Барселона, Сираков, Шампионска Лига, Челси, лошо, много загуби, догодина пак, супер, само Левски.

Тва е то, един футбол си имаме и тва си е.

Спя цял ден и вечерта излизам да разпусна. Запознавам се с доста хора и си говоря. Говорих и с приятели по скайп. В хотела има безплатно Wi Fi, с чудесна връзка, благодарение на което имам връзка с вас и тебе, Жорка.

Докато се разхождам по Khao san Road, който е не по дълъг от 300-400 метра, ми предложиха 3 пъти проститутка, като за целта те взимат и карат с такси за 80 стотинки дотам и обратно. Там, доколкото разбрах, ти взимат добра сума от порядъка на 1500-2000 бата (между 60-80 лева), но пък имат впечатляващ каталог, който се разпространява на флаери с 80 артикула 1-во качество (разбирай - момичета).

Пийвам един бакарди брийзър /150 бата/ и после едно мохито (95 бата), а на масата ми се самонастаняват две тайландки на видима възраст 18, въпреки че твърдят, че са на по 22. На съседната маса сяда приятна жена на възрастта на майка им. Може би даже е именно тя.

Те си говорят с нея, но тя стои встрани. Питат ме нещо си на техния си английски, флиртуват и си поръчват два коктейла с мляко май за по 35 бата единия, което си е живата оферта, ако искаш да сваляш мацки. Почти не ги разбирам, освен че ме питат дали си имам гадже. След малко аз си тръгвам, защото ми омръзва жестомимичният разговор и на входа на хотела ме спира проститутка и се самопредлага.

И тя, както мацките на бара преди това, се казва Ан. Май тук всички проститутки се казват Ан. Всъщност, разговорът ни е обречен, тъй като нямам нужда от нея. В хотела един пич ме пита дали ми харесва Ан. Аз отговарям: да, бива я. И той казва: Еми, Ан е момче. Травестит. Транссексуален. Много наши мацки биха му завидели.

Отивам да спя. После пак.

Първият ми ден в Бангкок

Още от мен