Бъркани мисли по тайландски: Кисело мляко, банани и един монах

Вече минаха няколко дни от посещението ми в парка Сукхотай, но едва сега намирам интернет, за да ви пиша.

Значи, Жорка, ако се готвиш да посетиш Тайланд, това място е едно от задължителните. Влака от Бангкок дотам е 449 бата (около 10 евро), но включва 2 хранения, така че не си купувай вода и храна. Влакът обаче може да те заведе до Phitsanulok и оттам си гешваш за 20 бата едно такси до автогарата.

Не се притеснявай, таксиджиите сами идват с оферта при тебе, още на гарата, само се пазари за добра цена. Оттам си гепни рейса за 1 час и пътувай по якия следобеден маршрут до Сукхотай.

Сукхотай се дели на две части, нова и стара. Новата си е едно село с уникално двуетажно заведение и сервитьор травестит. Супер странен агент, видимо мъж с обици и женски дрехи, ама е страшен, направо. Тайландец ти свири на китара и пее, а ти пиеш бира от 640 ml на цена от 2-2,50 лв и си доволен от живота. По едно време пуснаха диск с песен на Sugar Ray (Someday), която си пасва идеално с бара и бях изненадан, че тук знаят и за Sugar Ray, при положение, че германците, с които бях, не знаеха грам нищо за тази банда.

Аз бях в хотел Garden Place, където по една случайност седмица преди мен е бил моят приятел Алек с неговата бригада. Платих 150 бата за легло (към 3 евро) и трябваше да чуя житейската история на германката Айрийн преди заспиване (колежка по легло в двойната стая), която е работила за туроператор и е била специализирана в дестинация Куба. Мръсница. Седяла там 3 месеца и не изпушила една пура, и не изпила един ром.

За да разгледате стария град или парка, демек, което си е задължително, ви трябват 20 бата на човек за тук-тук до там и 40 бата за входен билет. Преди парка обезателно си наемете колело за 20 бата за цял ден (по-малко от левче), като дори не е нужно да оставяте залог или да си носите паспорта. Демек, Жорковци, можете и да не го връщате тва колело, ама ми е чудно какво ще го правите в случай, че го откраднете.

За парка няма какво да ви говоря. Доколкото знам, е разположен на 70 кв. километра площ и е неземно красив, особено на залез. Тъй като залезът тук е към 6 следобед, е добре да разгледате парка преди това и да решите къде точно искате да сте по времето на залеза. Няма сега да преписвам историческа информация, но ако те интересува повече, пишеш Sukhotai в Гугъл и се радвай на воля.

Между другото, ядох истински банани. Те са с големината на малки пишки. Тия дето ядем у нас били генно модифицирани шитове. Тия малките са яки, ама какво да ти кажа. Малки пишки, Жоре.

На излизане от парка можете да си купите клетка с пилета и да ги пуснете на свобода. Удоволствието бе спазарено от 5 кинта за 1 клетка на 5 кинта за 4 клетки. 8 пилета видяха свободата, въпреки моя песимизъм, че вечер не знаят къде да идат и боейки се от зверове, пак се прибират в клетките, където на следващия ден отново намират свобода за 100 бата за няколко часа.

За да не губим време в спане, аз и моите германски приятели хващаме нощен рейс за около 200 и няколко бата с направление Chiang Mai. Толкова студ в рейс не бях брал. Вярно е, че тайландците живеят на убийствена жега, но като им пуснат климатик в рейса, и сигурно затварят очи и тайно мечтаят за ски и пингвини. Не знам как тези хора изтраяха този студ, но аз успях с помощта на верния ми спален чувал и едно одеалце.

Chiang Mai. Моите приятели веднага се втурнаха да се записват на курсове по готварство, а аз отидох с тях да тествам храната, която готвеха. Аз лично имам сериозно вътрешно убеждение, че тайландската кухня е доста гадна и как няма да мисля така, като в заведенията в солниците слагат захар.

А да ядеш тайландска кухня от ръцете на германец, е като да ядеш мусака с ориз, ананаси, лимони и соев сос, предполагам. Иначе самият курс се води от сладка малка тайландка, която я гледаш в устата, и по-други места, но не и в ръцете.

Добре, че накрая ти подарява книжка с рецепти, та да знаеш какво и как си готвил. Удоволствието е около 10 евро. Иначе в града можеш да си поръчаш бизнес костюм, който ще ти бъде ушит по мярка на цена 100-150 евро в зависимост от модела и плата. Аз едва ли ще се възползвам от тази екстра, но пък, ако наминаваш насам и искаш костюм, ето ти. В града се развивал много добре и бизнесът с диаманти и злато, ама знаеш, Жорка, че ние не можем да познаем парче диамант от парче счупен фотографски обектив, та няма да ти разправям повече.

Друго яко, което видях в супермаркета, беше, че имаха и от пиле мляко. Е, добре де, не от пиле чак, но имаха българско кисело мляко, произведено в Тайланд. Ебати якото. Трябваше да си купя една кутия, ама искаха 2 евро, мръсниците.

В Чианг май нямах време да разглеждам нищо, защото, както ти казах, Жорка, реших се посветя в тайните на медитацията и реших да посетя монаха Понгса, който живее в изолация на около 20 км извън града, в една овощна градина и на 15 км от храма си, в който прекарва дъждовния сезон и специални за него дни.

Понгса е като Йода. Отивайки при него (с нает мотор за 120 бата на ден - Honda с 4 скорости много як, не знам подробности, ама пишеше, че вдига 160 км/час)... абе, тука май не трябваше да включвам мотора. Та отново.

Понгса е като Йода от Междузвездни войни. Не е зелен, а е оранжев, заради дрехите които носи и, без майтап, ама от него лъха на мъдрост, както ще лъха и от руснак, употребил тройной одеколон. Знам, че сравнението е тъпо, но пък ситуацията изискваше тежко сравнение.. Тъй като аз нямаше как да намеря овощната му градина, Понгса изпрати съседа си, непалец на име Чай, да ми покаже пътя.

Още с виждането ни Понгса започна да говори и това продължи доста дълго време. Понгса си е съвсем истински монах, но не винаги е бил такъв. Всъщност, професията му до преди 3 години е била да професор в университета в Chiang Mai.

Там е изнасял лекции в специалности, касаещи икономическите науки, както и маркетинг и реклама. Понгса е тънък спец на борсите и всъщност основната му работа е била да ходи по коктейли и да се движи в общество от хора, гордеещи се изключително много с финансовите си успехи. До 60-тата си година, когато и решава да стане монах Понгса е активен рафтър, сърфист, маунтънбайкър , както и запален на почти всякакъв спорт, който може да се практикува в Тайланд.

Днес той е на 65, но това едва ли му личи, докато разговаряш с него. Живее на територията на овощна градина, оставена наследство от баща му, но спи на палатка, въпреки, че има още 2 бараки. В другата барака има двама младежи, които в последствие разбрах, че наближавали 50-те, но монашеския живот ги бе подмладил изключително много.

Добре, какво е накарало Понгса да стане монах. Дошъл съм от 8000 километра да говоря с него затова. Забравих да ви спомена, че го намерих в сайта hospitalityclub.org и там се запознахме.

Всъщност нека използвам направо негови цитати.

Съвременното общество е доста неприятно. Кара те да правиш неща, които не искаш да правиш. Робува на традиции и стереотипи. В Тайланд не е позволено да посочваш предмети с крака си. Било грешно. Но това е само едно схващане. При вас, европейците, това не е лошо. Значи ние тук робуваме на някаква традиция. Вие също робувате на вашите си традиции.

Когато човек трябва да отиде на работа, той трябва да стане рано и като стигне там, да е учтив с началника си. Защото оттам ти идва и заплатата. Но защо да го правя? Един ден се запитах защо правя неща които не ми харесват.

Сега мога да ставам, когато си поискам. Не е нужно да поздравявам шефа си или да ходя на коктейли, на които не искам да ходя.

Аз не мога да променя цялото общество, но мога да се вгледам в себе си и да се променя сам. Ако обществото не ме притиска със своите традиции, то тогава, мога да бъда аз самият.

За какво празнуват хората? За какво дават коктейли? Те го правят, за да отбележат някакъв свой успех. Да покажа на останалите този успех. Да изградят лицето си пред обществото. Ако бъдат уволнени, ще поискат да скрият това лице от срам, никой да не го вижда, все едно е станало кой знае какво. Хората работят и си купуват скъпи неща, за да се покажат пред останалите. Да подхранят ЕГОТО си. Те живеят за егото си. Цял живот работят и печелят и искат още и още и за какво? За егото си.

Аз се огледах и видях, че съм на 60 и животът е отминал, а аз не познавам себе си дори и продължавам да робувам на обществото, да се съобразявам с него, да печеля, за да се сравнявам с останалите, да харча пари за материални неща, от които тялото ми и цялото ми съществуване реално нямат нужда.

Запитах се какво ще стане с тези пари като умра. Има ли смисъл от тях? Не, няма. За какво да работя, като е безсмислено - за да съм успял в очите на другите ли? Но аз щастлив ли съм от този факт? Не.

Видях, че имам достатъчно спестявания, така че до края на живота си да живея нормално. Отидох при шефа ми и му казах, че не ми се работи повече, не искам заплата и не искам този пост. Те не можеха да повярват, че ще напусна това място. Заселих се тук, в овощната градина, и посадих над 150 бананови дръвчета, малко манго, помела и папая.

Преди трябваше да стана и заради работата си да прочета 3 вестника, да гледам 2 емисии новини по телевизията и постоянно да ходя по срещи с хора, които не харесвам.

Не е лесно да спреш да си член на днешното общество, но днес се чувствам по-добре от всякога. Когато човек е гладен, кое е гладно в него? Тялото или мозъкът?

Мозъкът. Тялото се нуждае от малко и питателна храна. Мозъкът ни кара да искаме и още, и още, и още. Защото така е научен. Такава е традицията. Аз вече ям по веднъж на ден. И ми стига. Тялото се нуждае от хранителни вещества, а не от красива, скъпа или специална храна. Тялото ми се нуждае от една дреха. Вече 3 години карам с 2 монашески роби. Преди давах хиляди на година за обувки и костюми. И защо?

Днес дори ходя бос и живея без електричество. Кой се нуждае от електричество. Умът или тялото?

Мозъкът на днешния човек е постоянно зает с работа, затова дори, когато заспи, той не се наспива. Защото тялото спи, но мозъкът - не. Той се занимава с проблемите, които го тормозят. И сутрин когато станете, вие сте по-уморени от вчера. За да спре това, мозъкът трябва да стане част от вас.

Мозъкът постоянно се притеснява за нещо. За какво? За бъдещи или минали проблеми?

Миналото вече е зад нас и е непоправимо, ние живеем сега, а бъдещето го няма. Трябва да живеем сега в този момент.

През повчето време ние вършим едно, но мозъка ни съвсем друго. Като маймуни сме. Ако останем насаме с тялото ни и го попитаме самото то какво иска и се заслушаме в него, ще се чувстваме по-добре в себе си. Защо постоянно му даваме това, което ни казват от рекламите?

Умът иска лукс. Тялото се нуждае само от нещо малко и здравословно. Колко пари се искат, за да нахраниш тялото си?

Днес в спорта трябва да си първи. Защо. Защо винаги трябва да си първи и да се доказваш пред останалите? Не е ли целта да правиш нещо здравословно? Какво ще донесе на тялото и здравето ти победата? Самото общество те превръща в хищник и те кара да си първи. Но защо? Да имаш повече неща. Да те уважават повече? И как пряко тялото ти се чувства по-добре от това? Колко по-здравословно живееш? По-дълго ли ще живееш?
Парите са един инстинкт, наложен от традициите.

Не си ли забелязвал, че хората се оплакват от всичко, но най-вече от неща, които не могат да променят?

Това са само фрагменти от нашите разговори през които основната цел бе Понгса да ми обясни, че тялото и мозъкът трябва да вървят ръка за ръка и когато мозъкът се успокои и спре да работи по други проблеми, тогава, животът на човек ще е много по-лесен.

В рамките на два дни той ме учеше да медитирам чрез седяща и ходеща медитация. Целта е да накараш мозъкът ти да мисли само за едно нещо и да го успокоиш. Разбира се, той не иска и постоянно бяга. Според Понгса за 2 седмици тренировки на ума, сутрин и вечер може да се постигне учудващ резултат.

На втората сутрин придружих Понгса и другите монаси по редовния им маршрут. Всеки ден те стават в 5 сутринта и в 5:30 тръгват към селото, което е на 5-6 километра. Стигайки там, те минават по къщите като коледари, нещо подобно ми се стори, само че не влизат вътре, защото хората ги чакат отвън с храна. Те им дават даже повече от колкото им е необходимо, като гледам. Един монах не може да умре от глад в никакъв случай така, Жорко. Ако искаш, знам как да станем монаси.

Храмовете приемат всеки, който иска да медитира. Безплатно е, както и храната. Всъщност, ако искаш да станеш монах, нямаш никакви ограничения за раса, възраст и националност. Някъде тук си имат и цял храм с монаси от Европа, Австралия, Нова Гвинея, Китай, Индия и дори Африка.

Доспа ми се. Пък и вентилаторът на хотела ми Патая, където съм сега, се върти доста приспивно. Искам да полегна. Ще пиша скоро пак...

Избрани моменти плюс монахът Понгса

Още от мен