Ди Каприо, аре на плаж!

Време е за една от последните спирки преди да направя завой и да тръгна обратно. Надявам се този път да намеря пропаднали типове, с които да завърша ваканцията положително. Отивам на остров Ко Пи Пи, където, въпреки смешното име на острова, е сниман “Плажът”.

Ок. Какво стана всъщност? Полусчупен от моторния инцидент, накуцвайки се отправям към Ко Пи Пи от остров Ко Чанг. Това е доста гот, имайки предвид, че разстоянието, което трябва да мина между двете позиции, е 1500 километра. За щастие, има туристически агенции за мързеливи леймъри като мен и срещу 1300 бата (30 евро) се снабдявам с комплексен билет за дестинацията Ко Чанг – Трат – Бангкок – Сурат Тани – Краби – Ко Пи Пи.

Правейки елементарни калкулации, установявам, че ако бях пътувал без помощта на агенция, сумата можеше да е поне 2000 бата. Всъщност, след като тръгнах в 9 сутринта на единия ден, пристигнах към 12 на обед на следващия.

На ферито към острова се запознах с двуметровия холандец Ади (Adriaan), двама финландци - Мани и Кристиян, и цял куп пияни канадци и австралийци, олюляващи се на лодката.

Ади е бил на острова преди 2 години, точно след цунамито, и е един от стотиците доброволци, включили се в реставрирането на острова. Ко Пи Пи представлява група от 4 малки острова. 3 от тях образуват Ко Пи Пи Дон, а този, който е малко по-встрани, се казва Ко Пи Пи Ле. Имено там, на т.нар Maya Bay, са снимани онези сцени от “Плажът” със синята кристална вода.

По време на цунамито около 10 000 души са лежали с махмурлук в бунгалата си или на плажа, но почти никой не се е намирал по високите части на острова. Вълната минава през абсолютно цялото селище и помита по пътя си всякаква форма на живот.

Гледах видео материали и това, което се случва, е просто Апокалипсис. Разликата между южния и северния плаж на острова е не повече от 2 метра. Дори да са видели цунамито, хората реално е нямало как да се спасят.

Ади носи доста снимки със себе си и се опитва да намери част от хората, с които е работил тук. Той не може да познае острова, който след 2 години се е върнал към нормалния си живот и ценоразпис. Той и неговата група са изградили няколко пътеки-мостове и са помогнали за възстановяването на бизнеса на някои от местните хора. Всъщност, първата вечер бяхме гости у един пич, на които той бе помогнал.

Малък семеен ресторант със няколкостотин снимки на хората, помогнали на собственика да се върне към нормалния си живот. След цунамито той, жена му и 4-те им деца остават без дом, без пари, без нищо.

Много са тези, които са му помогнали, а имената им или снимките, ако са оставили такива, стоят на най-видно място в ресторанта. И не само там. Почти всяко едно заведение има свой благодетели, помогнали с труд или малка сума.

Ади не може да открие голяма част от своите приятели. Повечето са заминали да помагат в други райони. Ади се чуди дали ще го разпознаят. Носи си същата оранжева тениска отпреди 2 години и 2-та му метра с 2 сантиметра добавка го правят различим за местните.

Докато си търсим бунгало, той наистина вижда стари познати и по-интересно е, че те го познаха първи.

Жената, която му е прала дрехите, човекът от скарата с печените пилета, човекът от сандвичите, вече отворил магазин за дрехи.

Ади ме води да се настаним на най-райското място на острова. Tropical garden guest house. Ако имате път към Пи Пи, отидете там. Намира се на върха на един хълм, но е само на 10 минути пеш от пристанището.

Срещу 50 бата на човек (2,2 лв) могат да ви занесат багажа дотам. Забравих да ви кажа, че на Ко Пи Пи няма нито една кола. Има, може би, само 2-3 мотопеда, 1000 колела и лодки за таксита. Самият остров няма пътища, а само пътеки.

И тъй като приливът и отливът тук си правят лоши шеги, пътят никога не е такъв какъвто го помните. Всеки ден към 6 часа, половината залив изчезваше и, отивайки на плаж по пътека, се връщате през мястото, където преди това е имало море.

За да ви дам точен пример с пътека, слушайте: сутринта тръгвам за плажа и минавам по пътеката. Следобед пробвам да се върна по нея, но на една скала на нейно място вече има пресен строеж за бунгало и наполовина излети основи. 30 минути след мен пътеката вече няма да става за нищо.

Цените тук са доста по-сурови от останалата част на Тайланд. За нощувка с Ади плащаме 18 евро за бунгалото, което обаче няма грешка. Самото то се намира в горичка от бананови палми и вечна сянка. Таванът му е висок поне 4 метра и имаш чувството, че живееш в замък.

На самия връх на хълма или 20 метра след бунгалото има басейн, воден бар и кът за релакс. Има и 40-инчово Sony, на което можете да си пуснете един от 200-300-те DVD-та, оставени за развлечение на гостите.

Има и задължителната библиотека, където всеки оставя старата си книга, за да вземе нова и да завърти кръговрата на световната безплатна пътническа библиотека.

Същата вечер се решава, че ще се пие с финландците, и за целта закупуваме ром Сансом. Посещаваме Appache bar, където ни нападат най-красивите проститутки на света. Аз и финландците сме видимо увлечени от тяхната компания, когато Ади най-после ни светва, че това са лейдибойс.

Шведските френдове

Оказа се, че тук наистина липсват проституки, но тяхното място веднага е заето от лейдибойс, които се предлагат по 750 всяка (всеки) но те оферират да отидеш в техния хотел.

Много туристи никога не разбират, че са изкарали вечерта с нещо, което някога е било момче. Разбира се, това изглежда е минало, защото лейдибойс са си направо неразличими. Даже за по-голяма сигурност не разговаряйте по улиците на Тайланд с жени. Никога не знаете какво може да стане.

Между другото, ако очаквате разгонени тайландки, забравете, Има разгонени шведки, германки и австралийки, но тайландките тук наистина са кът.

Същата вечер се запознаваме и с австралийци: 3 момчета и 7 мацки, дошли на почивка. Така и не им запомних имената, но се оказа, че една от тях и едно момче ходели от 5 години. В момента в които стъпили на острова, пичът зарязал мацката заради най-добрата й приятелка.

Сега не стига, че е зарязана, но тя трябва да ги гледа как се обичат. И не само това, ами трябва и да е в същото бунгало с тях. Скоро мацката обаче се напива и се превръща в основната атракция на Carpe Diem бар.

Именно Carpe Diem е мястото, където трябва да отидете на Ко Пи Пи. Бар на брега на морето, на който само лежите. Само и единствено. Около вас навсякъде има възглавнички и килимчета, както и безброй свещи. Всяка вечер има огнено шоу, а зрелището е убиец.

Бирата е към 2 кинта наши.

Ако не ви се лежи и кръвта ви кипи, можете да идете в реге бара, където всяка вечер има зрелищен тайбокс. Малко след 12 всеки може да се бие срещу приятелчетата си и пияните англичани се възползват особено от случая, за да сплотят колектива си. Качвайки се на рунда, те поемат погледите на мацките и са звезди. Единственото, което им остава, е да слязат от ринга със зъби в устата си.

През един от дните Ади си купуваше палачинка с банан, когато изведнъж чух българска реч. Две мацки. Шок. Почвам да говоря, но устата ми говори такъв български, който не съм говорил никога. Използвам думи, които звучат странно в устата ми. Усещам, че съм започнал да мисля дори на моя развален английски. Напоследък дори мисля с леко австралийски акцент. Чиърс, Ме-е-й-йт!

Те учат в Токио по някаква тайна стипендия на японското правителство и се чупят да пътуват изглежда. Пожелавам им лек пък занапред и отивам да се гмурна в морето. Разбира се, знаех си, че съм забравил нещо – контактните лещи. Сега пак съм със стария си чифт. А преди да тръгна, ми казваха, че съм параноик и лещи не се губят току тъй.

За 450 бата (10 евро) можете да си направите страшен трип окло островите, който включва маска, шнорхел, плавници и обяд. Разбира се, аз нямам никакъв късмет с фотоапаратите - този на Ади глътна пясък и се задави. Т.е. спря да работи и ни остави без спомени.

Има един плаж на Ко Пи Пи. Там можете да отидете само с лодк. Но май можете да се върнете пеш. Както и да е. На Мънки бей ( Monkey bay) има маймуни.

Само че малките копеленца са дебели и тлъсти мързеливци, които по цял ден си барат пишките и гледат отегчено туристите. Предвидливо тук се продават банани за да нахраните маймунките, както и сокчета и сандвичи за вас.

Както можеш да се светнеш, Жорка, всеки втори турист купува банани за проклетите маймуни и ги храни. Коремите на тези чудовища висяха както на немски бирени спецове.

На всичко отгоре, когато на някоя от маймуните й писне да яде банани, впива зъби в бялото месо на някой европеец и създава лек хаос сред хората. След това ви бият инжекция, за която давате пари, но колко - не знам.

Ако искате да се гмуркате, си наемете лодка до мястото, наречено Pileh. Намира се на гърба на залива Мая на малкия остров. Има стрелка. Там е най-якото място за гмуркане тип snorkeling (маска и шнорхел) и е твърде възможно да видите дори и акула.

По време на пътуването срещнахме един куку от Япония. Пичът бил на работа през последните 2 години всеки ден, включително събота и неделя, и имал само 6 почивни дни за последните 730 работни. От това изперкал и дошъл да си почива (за 4 дни).

Докато се гмуркате, внимавайте за jelly fish или медузи. Макар че и да внимавате и да не внимавате - все тая. Тук медузите са с големина, измерима само в микрони, и са напълно невидими за човешкото око, но за сметка на това са изключително хапливи и отровни, мамицата им.

Докато си плувате, усещате как минавате през облак от тях. Не можете да видите нищо, но знаете, че те са някъде там, защото се гърчите от парливите им докосвания по цялото ви тяло, като безброй малки игли.

Иначе Плажът се оказа, че не е нещо особено. Но става де. Мая бей му е името иначе.

Ще ти разправям още за Ко пи пи, Жоре. Но първо трябва да се върна в Бангкок, че работа ме чака.

Хващам си самолета, защото се оказа, че той стига в Бангкок за 45 минути, за разлика от 14-те часа с рейсове и влакове, пък и цената е по-ниска. Аз си купих билет за 40 евро, но ако бях изчакал да пътувам на следващия щях да платя само 2... язък.. Аре, бегам.

Малко от престоя на Киро на Ко Пи Пи

Още от мен