Точка на прекарване, световни звезди и БГ манджи

Време е да се сложи финал – така е с всяко нещо, Жорка. Финалът е наложителен, за да ти останат добри спомени.

В противен случай липсата на финал води до разглезване и разлигавяне, пропиване и надебеляване.

Все неща, от които аз не се плаша, но краят е нужен. Ако всички можеха да живеят по плажовете, щеше да е много яко пък да си гражданин.

Както казваше холандецът Ади, докато отивахме на плаж: “Виж колко бавно ходим тук... не ходим, а се разхождаме. А у вас разхождаш ли се така или вечно бързаш?”

Не изпадам в тягостни мисли, че трябва да си тръгвам. Даже ми е яко. Хващам самолета от Краби за Бангкок за около 40 евро билета. Трябваше да разгледам някои туристически забележителности все пак преди да си тръгна... пък и да направя малко шопинг.

(Извинявам се на хората, които постоянно ме поправят, че използвам чужди думи в речника си. Съжалявам, но аз мисля така и това е естествената ми форма на изразяване. Не искам да ви лъжа, но пътувайки, аз мисля вече в картинки с думи на няколко езика (макар да не ги знам :). Съжалявам, но не искам да се поправям заради тези хора, които ме упрекват.)

Връщайки се в Бангкок, установявам наистина какво е този град. Жега и пот. Опитай се да понапазаруваш. Отиди в Siam. Няколко сгради една след друга. Молове на по 4-5 етажа, свързани с топли връзки (всъщност, студени заради климатика). Влизайки, излизане няма. Излизайки, пък попадаш на път с 8 платна и вечно задръстване, като това не е всичко.

Над този път има втори етаж и трети, и четвърти, за още коли и sky train. Небето се вижда през малък процеп, а жегата от автомобилните двигатели, комбинирана с времето, прави живота ти непоносим.

Принципно аз усещам въздуха, който вдишвам. Там обаче е толкова горещо, че не мога. Имам чувството, че не дишам, аз съм риба и плувам заедно с 10-те милиона риби около мен. Бангкок е като океан със всичките му странни същества. Мотори, тук тук, скай влакове, молове, черни хора, жълти хора, розови хора, дебели, тънки, потни и миришещи хора. Хора, които искат да ти продадат любов, сувенири, боклуци. Хора от тук и хора от там. Хора с мини купъри обаче са рядкост.. без връзка с темата.

Хубаво е последния ден да ти се случи нещо шокиращо. Да... сигурно помните , че откраднаха фотоапарата ми в Патая. Доста скъпа играчка, която трябва да купя наново, защото не беше моя. Брат ми ме зарадва, че и другият апарат, който имаме, и отново не е наш, е намерил новия си собственик в петък вечер при неизяснени обстоятелства. За последно е бил забелязан в раницата на гърба на брат ми. След това напуска дома и ни оставя само спомена за него и празнина в размер на 880 евра, които трябва да върнем, мамицата му.

Намирам същия модел като нашия апарат в луксозен магазин в един от моловете. Казват, че там не се пазарили. Напротив. Веднага след като разбраха, че проявявам интерес, цената слиза на 708 евро плюс подарък чанта и карта от 1 GB. Казват ми, че при тази сделка няма как да си взема ДДС от летището, но на мен ми е все едно... напред съм.

Т.е. доста назад съм, даже не знам как кредитната ми карта издържа на последната покупка. Мисля, че това обаче я довърши. Оттогава тя не си е говорила с нито един банкомат или разплащателно устройство. Все си мълчи и показва 0. И другата ми карта - и тя.

Значи, не си вадете карта Diners Club. Нищо добро не мога да кажа за тази карта, която веднъж ми пусна 30-40 евро и замлъкна, въпреки че трябваше да има доста хляб в нея. А като си на 8-10 000 км от дома тези неща имат голямо значение.

Купувам подаръци за 1-2 приятели и оставам засрамен, че трябва да се върна с полупразни ръце. Поне, Жорка, да имах нещо да ти донеса една бутилка ром.

Предпоследната ми вечер ми дадоха стая в Sawasadee Guest House за 200 бата на вечер (4-4,5 евро). С прозорец, гледащ към коридора, без климатик и с големината на леглото плюс 30 см отзад и отстрани. Ей това ми беше стаята. И с вентилатор. Много мразя въртящи се вентилатори. За една минута струята въздух минава през теб за около 10-15 секунди.

Псувах на български и псувах на глас заради шибаната жега и това, че бях подгизнал от пот и това, че след като се изкъпеш няма смисъл да използваш кърпа... и без това се изпотяваш моментално.

Изкарах си го на въртящия се вентилатор, като изкъртих малкото му гадно въртящо се моторче и го накарах да ми духа. Точно така,. Накарах го да духа само в моята посока. И това не помогна. Реших да гледам филми на компютъра си.

Едва ли ми вярвате, но това доведе до пагубен резултат, тъй като охлаждането на компютъра и загряването от зарядното допълнително вдигнаха градусите в стаята, която така и нямаше проветрение. Нямаше как махна пердето, тъй като стаята гледаше към коридора, а аз бях чисто гол, единствения начин да оцелееш някак си.

Заспах в 6 и не преувеличавам. Станах в 8, слязох долу и им казах, че взимам първата стая с климатик независимо от цената. За 8-9 евро си взех двойна. Милите тайландчета бяха направили така, че климатикът да работи само докато си в стаята. Слагаш специален ключодържател в една дупка и климатикът почва. След което взимаш ключа, излизаш и климатикът угасва. Идиоти са тези хора. Аз просто свалих ключа от ключодържателя и оставих климатика на макс да бачка докато се върна.

В предишния хотел ставаше тоя номер, като пъхнеш картонче в един прорез, но май са се усетили и слагат магнитен ключодържател. Ще трябва да поработят още над това обаче.

Отивам да разгледам най-големите забележителности, Жоре. Grand Palace, Emerald Budha и Reclining Budha.

Демек дворецът, изумрудения Буда и полегналия Буда. Пълен шит. Чувствах се като немски турист пред Бузлуджа. Много яки места, ама като си 5-6 хиляди туристи и трудно се разминаваш с тях и половината ти крещят, щото не виждаш ли, те си правели снимка, дебелите немски баби и японски пенсионери.

Е, как да уловиш магията и духа на мястото с цялата тази сган. Имай предвид , че аз отидох там в 8, за да няма тълпа. Относно Буда. Изумруденият Буда си има страшен храм, но всъщност самият той е едно зелено човечé, едно малко смешниче.

Абе, яко е. Иначе полегналият Буда е дълъг 43 метра. Бая е пораснал докато си е лежал. Скиваш ли, бате, с мързел колко голям може да станеш. Ок, нека тва да си остане като шега.

Вече ми е ясно. Туристите са напаст и слава богу, че тези 60 автобуса с пенсионери са все още в Тайланд пред Двореца в Бангкок, а не пред този в Балчик например.
 
Реших да си ушия костюм. Там шивачи има колкото искаш. Оставих се на един да ме омае. Викам му аз.. слушай ме, имам само 24 часа в Бангкок и после си отлитам за дома. И той вика: Сичко е ток. Ние за 12 часа сме готови. 1 час си избирах модел и за за още 8 тия пичове ми ушиха всичко, само в 9 вечерта минах да ми измерят за последно дължината на ръкавите и да проверят дали всичко е ок. В 12 на следващия ден бях с костюм за 140 евра с подарък вратовръзка.

Можех да мина и с 50 евро, но викам си - айде, веднъж си купувам костюм... знаеш, мразя ги тия работи. Иначе костюмът е сив, като плъх. Тъкмо като го сложа, ще стана плъх... или акула, финансова акула, тъпкана с кинти.. хехе... шега де.

Ще си отлитам, Жоре. Време е. Хващам самолета и за 7 часа и нещо съм в Бахрейн. Имам една вечер там. Запознавам с една гъркиня, която се връща от 5 месечен трип на Индия, Тайланд, Лаос и каквото се сетиш още в окръга без Хонг Конг. Черпи ме един тютюн, а аз се радвам, че хотела ни има басейн.

Изведнъж гледам реклама на български ресторант тук, в Бахрейн. Вътре в хотела ни на цял плакат, А2 формат. Не знам си как беше името на ресторанта, но пичът, който е шефче и главен готвач, имаше снимки върху рекламата с хора, които будят интерес. Роналд Рейгън, Аксел Роуз, Лив Тайлър и Леонардо Ди Каприо.... и още.

Сигурно всички известни личности са били в този ресторант и са яли мусака с кисело мляко, обърнали са по няколко ракии и са викали, че от бахрейнската кухня по-яка няма, щото са забравили къде са били след ракийките. То Бахрейн, България и Ботсвана е все тая, нали?

Сутринта викам, че ще си взема една баня в морето. Кога иначе ще дойда пак в Бахрейн. Според пича от рецепцията в хотела, заливът е само на 500 метра. Ясно. Пресичам улицата и съм там. Ок, де ама каква е тая улица с 6 ленти и луди араби, които натискат педалите до над 150 км/ч в 6:30 сутринта. Как да пресечеш. То потокът не спира. След 15 минути успявам да мина едното платно. След още 5 и другото. Стигам до морето, което е оградено. На 3 метра съм от него, но не мога да го пипна. Яко.

След 3,5 часов полет съм в Истанбул. Студ. Аз съм по джапанки и тениска. Идиот. Каква ти пролет. 11 градуса ме чакат да ми покажат пролетта. Рейсът ми тръгва след час и половина и съм спокоен. Пътувам с баскетболен отбор връщащ се от турне в Израел. Много весели типове. Те ми спасиха живота. Имаше и всезнайко, обиколил света... с туристическа агенция. Смешник, слушах за колко хиляди евра бил еди къде си.

“Къде си бил бе, мен. Бил си в хотел и един от немските баби и японските туристи. Бил си един от хлебарките, плъзнали по световните туристически канали. Спал си под 5 звезди, но си пропуснал да спиш под цялото звездно небе. Бил си в Мексико, Бразилия, Китай, Тайланд. Какво значение има къде си бил, като не си пипнал нищо и никой истински и четирите ти стени са еднакви както там, така и тук. Ял си в хотела си или в МакДоналдс и си виждал хората и живота им от прозореца на туристическия ти автобус.”

Слушам го, хвали се, че бил писател и ако навремето бил пратил нещо в Славейче или Септемврийче и те ако го били публикували, щели да му дадат крила. И, видиш ли, какъв писател сме били загубили днес. Тоя пич сам се съжаляваше. Трябваше да го светна, че комплексари като него и мен могат да намерят второто си аз в блоговете. Ама нали съм си гад. За какво да го светкам.

Много хубави неща съм изписал за турците и турската полиция, но тоя митничар тази вечер беше типичната балканска гад. Със същия успех можеше да е сърбин или румънец.

Точка на прекарване - граница между ЕС и Ориента.

Транзитна виза. Принципно е 26 долара. Да не говорим, че никой не ти казва, че ти трябва. На мен (на нас) ни поискаха по 53, “чифт” викат. Аз си мисля че имам чифт проблем. Не че имам 23 долара – нямам, а за 53 няма какво да си говорим. Картата Diners не дава признаци на живот, но тъй или иначе банкомат няма. Другата ми карта e с празна душа и гледа безизразно в портфейла ми. Кучка.

“Нямам кеш”, викам и хората от буса млъкват. Сега ще трябва да ме изоставят или да ми дадат пари. Едно момче самó предложи. “Нали сме българи”, вика. “Нали трябва да си помагаме”. Благодаря, май френд... ти ме спаси.

Спал съм на българо-турската граница, но при доста по-вежливи митничари и хубаво лятно време. Не и днес. Ще връщам в София.

Еми, тва е.

Свърших с Ко Пи Пи... свърших и с плажовете, и времето, Жорка, да се видим наближава. Времето да седнем и да пийнем по напитчица, ей такова, в градинката... първото пролетно напиване, първи пролетни птички, слънчице над заснежена Витоша...

Странно е да се върнеш от лятото в пролетта. Все едно връщаш времето назад и вместо да ти е неприятно, че се прибираш, се радваш, Жорка, защото лятото всъщност тепърва предстои.

Лятото предстои, а зимата е пропусната и невидяна от мен. Ще живея второ лято и няма причина да не съм щастлив. Забрави за банковите си проблеми Жорка. Аз съм беден и толкова щастлив отново. Ще си карам колелото и ще се радвам.

Всеки ден.

Всеки ден до новото приключение.

И така до самия край.

Бил съм.... На всекиии километъъъъърррррр.... и така-а-а-а до края на света-а-а-а-а ! :)

Още от мен