Градски легенди

Александър Хаджииванов

Не съм предполагал, че разстоянието от Киото до Токио може да се вземе с автобус за 6 часа, и то с две спирания от по 20 минути в бокса. Ники Лауда ще си изяде шапката, ако разбере...

Гара „Токио”. Споглеждаме се объркано с приятелката, с която пътувам, след като пристигаме в 5:30 сутринта при планувано 6:30. Няма как – трябва да слезем от автобуса. Навън е тъмно и студено, но гарата вече е отворена, защото трябва да се подготви за предстоящото наводнение от хора. Засега е тихо и всички магазинчета са затворени, което значи, че няма кафе...ще трябва да се спи на стълбите, докато Бекс отвори.

Има доста неща да се видят, дори и толкова рано сутринта. Като например бодрия монах, който крачи забързано през пустеещата гара. Или пък огромна група хора, които пушат и ядат бързи закуски в огромно затворено остъклено помещение, защото очевидно извън него не се пуши. Приличат на хамстери в аквариум и ми става ясно защо гарата пустее – всички са вътре.

Когато портите на временно превърналото се в олтар кафене се разтварят, сядаме да пием кафе. Тук осъзнавам първите разминавания с очакванията ми за Токио – вместо посивяло от смог, небето е кристално чисто и толкова синьо, че ме заболяват очите.

Чувствам се като в Стоунхендж, когато слънцето изгрява измежду високите сгради и образува пътечка от светлина, която пълзи бавно по улицата, прелива през прозореца и изпълва кафенето с мека жълта светлина. А хората около мен очевидно не споделят ентусиазма ми – вероятно си имат милион други грижи...

И аз си имам грижи. Целта на посещението ми в Токио е да отида до посолството, за да си извадя пълномощно, срещу което ще мога да получа нов паспорт, защото старият става невалиден през април. Но още е много рано – не вярвам да са отворили. Решаваме да обиколим наоколо преди да се правим на Индиана Джоунс и да търсим храма на обречените.

Тръгваме към императорския дворец, който е на 10 минути пеша от гарата. Чудя се дали са го построили там нарочно, за да му е удобно на императора да си хваща влака всяка сутрин. Може би не хваща влак, ами един от тези автобуси с електрически двигатели. Вече май започвам да схващам как светлината от слънцето съумява да стигне до улиците на 25-милионен град като Токио.

Императорският дворец е обграден с ров, пълен с вода. Не знам дали това държи враговете отвън, но със сигурност е естетически издържано. Градината е необятна, с огромни асфалтирани алеи и още по-огромни такива с камъчета,

както и безупречно поддържани дръвчета, оформени в стил бонсай. Всичко това те кара да забравиш за забързаните хора на гарата и небостъргачите в далечината...поне за момент.

Очевидно посещението на двореца изисква сериозна подготовка – от три автобуса се изсипват невероятно количество възрастни хора, до един облечени с еднакви якета (сини за мъжете и червени за жените) и нови маратонки, и културно се строяват в редички, докато водачката на групата ги преброява и им дава инструкции под зоркия поглед на десетина полицаи.

Май чужденците с фотоапаратите внасят известен смут, поради което се дръпваме. Втората група се състои предимно от баби, които носят бели якета и яркорозови панделки на врата – предполагам, че това се налага, за да не се загубят и да знаят към коя група принадлежат.

Интересното свършва когато двете групи хлътват в двореца. Имам идея – да се излегнем на тревата на припек и да спим докато стане време да ходим към посолството, защото в автобуса не беше много удобно и ме болят всички стави.

Оглеждам се и решавам, че не искам да ме арестуват за тъпкане на тревата – само това ми липсва, след като паспортът ми изтича след два месеца! Май търсенето трябва да започне по-рано, отколкото би ми се искало, но поне и ще се свърши по-рано.

На път обратно към гарата забелязвам енергичен чичо, който си прави сутрешната гимнастика на тревата. Очевидно не го притесняваме, а след като забелязва, че го снимам, ми махва за поздрав и увисва на клона на едно от добре поддържаните дръвчета. Дотук с теорията ми за газенето на тревата.

Трябва да се снимам преди да отида в посолството – снимките за новия паспорт трябва да са грапави, неотразяващи и по възможност да се виждат колкото може повече уши, лицето и тила едновременно.

От патили знам, че на две спирки с влака от посолството, в Шимокитазава, има специално фотостудио, където правят снимки, които са били одобрявани в посолството. Още кафе, 10-минутно лутане в търсене на мистериозното студио. Питаме някакъв човек, защото имаме адреса на хартийка. Той ни обяснява подробно, след което се запътваме в указаната посока.

Невероятното следва - на улицата ни пресреща весела жена на средна възраст и ни пита: „Там един човек ми каза, че двама чужденци търсят моето фотостудио. Вие ли сте?”. Леко объркани отговаряме с „Да”, при което тя задава още по-невероятния въпрос: „А да не сте от България?”

Тук си настъпвам ченето и съм готов да избягам, а тя се смее и обяснява как в последните два месеца вече няколко българи са я посещавали с молбата да направи безумните снимки. Вече имала доста опит. Какъв късмет, а?

Епопеята с посолството е дълга и заслужава отделен коментар. Снимките бяха одобрени, а безценното пълномощно – прибрано в чантата в три папки.

Следват всенародни веселби. Лее се вино и бира, умората и сънят са забравени и следващите два дена ще бъдат прекарани в туризъм и срещане със стари приятели.

Шибуя. Гмеж и неон. Особено неон. Радвам се като малко дете, защото няма нужда да използвам светкавицата на фотоапарата в 10 ч. вечерта. Има зебри, които пресичат улиците по диагонал, т.е., не ти се налага да чакаш на два светофара.

„Кучето” е паметник, пред който се срещат всички - нещо като Попа в София. Червеникава лейди ми се усмихва от огромен телевизор на нивото на третия етаж, което, дори и да не е по вкуса ми, поне ме кара да се чувствам лично пренебрегнат в тълпата...

А когато най-накрая решаваме да се поприбираме и се запътваме към гарата, филмът запечатва уникални гледки – работници усилено копаят улицата и подменят тръби, дизайнер лепи плакат на рисувана девойка на витрината на голям магазин, джаз-група си почива и лафи преди да се захване отново с музиката...

А часът е след 1 сутринта...

Още със събуждането установявам, че страдам от главоболие и безкафелие. Бавно, за да не се разлея, отивам до денонощното магазинче да си купя кафе и се поздравявам за усилието – на едно рафтче откривам пакет от четири чашки, в които има по-малки пакетчета с кафе, захар и сухо мляко. И бъркалки. Бързо кафе за бързащи хора.

И аз ще трябва да бързам днес ако искам да видя поне нещичко от Големия град.

Шибуя, среща пред „Кучето”. Влак, метро...

Асакуса ми напомня на Будапеща – голяма река пресича града. Е, не голяма като Дунав, но пък е по-мръсна. Слънцето, обаче, прави индустриалната гледка малко по-приветлива, ако и само заради факта, че трябва да мижиш.

Това, което придава на Асакуса познат облик, са бездомниците. Двама от тях седят на пейка и слушат трети, който свири на хармоника и си поддържа ритъма като удря по четвъртита тенекия с дървена пръчка. Не знам дали парчето е импровизирано или е нещо традиционно, но е толкова тъжно и така отива на цялата обстановка, че почти се разревавам. Не съм го очаквал от Токио.

Слънцето е приятно и заличава тъгата, на чието място се настанява лека сънливост. Удобството на каменната стена, на която сме седнали, очевидно привлича и бездомниците. Скоропостижно се изнасяме, след като един от тях без смут и свян се опитва да се облекчи точно под мястото, на което сме седнали.

Следващата спирка е Уено, което в буквален превод означава „горно поле”. Единственото поле, което забелязвам, е това от високи сгради, но се оказва, че има и зоологическа градина със светещи животни. Не че светят, защото са яли фосфор, а защото са направени от много пластмаса и нишки от фибростъкло, които сияят във всички цветове на дъгата.

Посещаваме горилата, пауна и лъва, след което започват да ме болят очите и решаваме да се разходим по-нататък. Пък и е малко скучно, когато горилата седи неподвижно и реагира на подхвърлените фъстъци като си сменя цвета от лилав в зелен.

„По-нататък” се състои от безумно красив храм на брега на езерце с патици. В далечината се виждат светлините на небостъргачите, но не се чува нищо от шума на града. Всичко си контрастира.

Може би това е Зен. Не знам, а и не смея да попитам. Всички снимки от това място излязоха зелени.

Тъй като за пръв път съм в Токио и все още се изживявам като куфар, бивам заведен до Такешитадори. Това е местната „Витошка”, в което се убеждавам при вида на бутик, на чиято витрина има изложени тоалети на Пепеляшка, Вещицата от Оз и дружинка балерини от 18-ти век.

В съседство се намира гримьорна, в която се забелязват две лели с кимона. В третия магазин има тениски и гащеризони XXXXXXL, пред който група чернокожи баскетболисти лафят на по едно лимоново чайче.

Сладкарница, от която можеш да си купиш палачинка със сладолед от зелен чай.

Магазин изключително и само за чорапи с гръмкото име „Mighty soxer”.

Паметник на Елвис пред магазин за музикални инструменти с надпис „Love me tender”.

Чичо Гърга репи да яде...

Цялата шарения изчезва за минути пред изумения ми поглед точно в 8:00, когато всичките магазини затварят като по команда. С магазините изчезват и хората и изведнъж се озоваваме на почти празна „Витошка”. Няма какво повече да се прави тук, затова забързваме крачка, за да излезем на някое по-забавно място.

Това място е само на десетина минути пеша и се казва Омотесандо. Огромно кръстовище с много светофари и още повече хора. И привидно на никого не прави впечатление съществуването на голям магазин точно на едно от кьошетата, наречен „Condomania”.

За мен, обаче, това е непонятно. Какво стана с японската срамежливост точно в това отношение? Мястото очевидно е за японци с по-разчупено мислене, които аз мислех за извънредна рядкост. Усмихвам се и си казвам, че може би все пак не съм бил прав, особено след като забелязвам младеж с бели дантелени чорапки и негова приятелка, облечена като вуду-вещица. Поне сега знам откъде си пазаруват дрехите.

Омотесандо се оказва на 15 минути пеша от Шибуя, откъдето си хващам влака за Кичиджоджи, където живее моят приятел, при когото съм отседнал за тия три дена. Ама че имена имат тия спирки...

Пътуването отнема 20 минути, през които бивам стъпкан, смазан и задушен безброй пъти, като при това съм с една глава по-висок от 99% от пътуващите във влака. Не ми се мисли какво е преживял нещастният дядо до мен, който нямаше нужда да ходи, за да слезе от влака – тълпата го изнесе.

Автобус, душ, легло...

Сутринта ме заварва в много по-добро състояние – няма главоболие, но има кафе. Правя си двойно такова, след което до обяд се ядат кроасани, гледат се снимки и се разправят истории от доброто старо време, когато правехме опити по химия рано сутринта. Хубаво е да се видиш с приятели, с които не си се виждал от гимназията. Малко е тъжно, че това се случва на хиляди километри от самата гимназия.

Последен ден – вечерта си заминавам. Решавам да отида до квартала за техника в Токио, за да продам един стар фотоапарат с надеждата да изкарам достатъчно пари, за да финансирам, поне отчасти, покупката на нови лещи. Сбогувам се с моя приятел и нарамвам багажа – ще го оставя на гарата, откъдето вечерта ще се качвам на автобуса за Киото.

Шинджуку. Легендарно име. Казват, че през машинките за билети на тази гара преминават около три милиона души всеки ден. Не знам дали е вярно, но се надявам да не разбера от личен опит предвид снощните преживявания във влака.

Имам бегла представа къде е автогарата, поради което хвърлям чантата в един шкаф, пускам монетки, за да го заключа, и се моля на всички божества да мога да го намеря повторно.

Влаковете и метрото в Токио са поразително евтини. С парите, които плащам за десетте спирки между Шинджуку и квартала за техника, Акихабара, мога да пропътувам само две в Осака. Сигурно има нещо общо с онези три милиона души на ден...

Акихабара се оказва много по-бедна по отношение на магазини за техника от Осака. Моите любими магазинчета за боклуци втора ръка са оскъдни, а за двата часа, прекарани там, не успявам да намеря нито един за фотоапарати. Язък, загубих си времето. Май ще е най-добре да поемам обратно към Шинджуку, може би там ще има...

Наистина има. А за фотоапарата ми предлагат 700 йени с обяснението, че не се търсят, нямало части, но пък имало прах в лещите. Виденията за нови такива се изпаряват като бучка лед в горещ тиган, защото струват 50 000 йени (лещите, не виденията). Цъкам с език и си мисля колко ли щяха да ми дадат антикварите пред Александър Невски, но в крайна сметка се съгласявам на мизерната сума. До гуша ми дойде, загубих цял ден, а така поне ще си избия парите за разходката до Акихабара и обратно. Ще има и за една бира да си удавя мъката.

Уговаряме се с приятелката, с която пътувах насам, да се срещнем и да ходим да търсим сирене преди да се качим на автобуса. Според очевидци в Шинджуку има турски магазин, в който продават бяло сирене, истински маслини и боб. Дребни работи, но не сме яли сирене и маслини от месеци, което ни окрилява обувките и след двайсет минути и известно лутане намираме магазинчето. Просълзявам се при вида на познати вкуснотии – има дори и халва. Ще ни изпратят поръчаното директно в Киото, а може да се поръчва и по Интернет. Охх...тия лещи май никога няма да си ги купя...

Има още няколко часа до автобуса и затова решаваме да се разходим из Хараджуку – центъра на Шинджуку. Убеждавам се за пореден път, че неонът е на голяма почит в Япония – няма нито един квадратен метър по сградите, който да не е покрит с реклами. Лампи, безсмислени светлинки и огромни телевизори допълват гледката.

А тя придобива съвсем други измерения когато се види от 45-тия етаж на кметството. Асансьорът, с който се качваме нагоре, има само три копчета – 1, 2 и 45. Така, де...японците очевидно не обичат да издребняват.

Погледнат от толкова високо, Токио спира дъха. Няма как да го опиша, затова няма и да се опитвам. Снимките предават само част от усещането.

Пожелавам на всеки да го види. Светлините на града могат да те просълзят.

А аз се качвам в автобуса и се връщам на село.