Маурицио, капучино и равиоли с пармезан

На отиване с мен пътуват още около 10 човека. За връщането ще стане дума по-късно. 10 души се разполагат бейски в толкова голям автобус, затова настава радост за телата – кой опънал крачета, кой пък друго нещо...

На нашата граница се засичаме с автобус, тръгнал преди повече от 9 часа. Граничарите обаче открили пакетче бял прах в празна кутия от сок и понеже от пътниците никой не щял да си признае негова ли е контрабандната сол, се наложило да киснат девет часа... Заради тях и ние чакаме. Паля цигара, разхождайки се по мръсната Калотина и гледам граничната бразда. Наколо е пълно с шофьори на турски тирове, които ме гледат страстно и ме канят да прекарам незабравима нощ в кабината на Вили Бец-а.

Паля втора цигара, обаждам се по телефона на приятели. Спътниците ми изкупуват всичките налични стекове цигари и ги носят в огромни черни торби, които крият под седалките. Слава богу, чакането приключва и се понасяме към Сърбия. Към полунощ сме в Хърватска, където мощна граничарка ни удря по един печат в паспортите. Следва Словения и към седем сутринта пристигаме в Триест. Радвам се, че се разделям с автобусната седалка и се срещам с баща ми, който ме води към първото ми кафе за деня и то италианско – хубав старт.

В града ме удря местният вятър, наречен бора, който е толкова силен, че почти ми отнася главата и половината торс. Представете си, че сте застанали на балкона на 23-я етаж в Зона Б 5 през ноември и горе-долу ще придобиете представа за силата на ветрището. На третия ден съм свикнала с това локално явление, както и с доста други хубави неща.

Кафето с огромна пяна, канела и кафява захар. Пиците, които са винаги един размер – огромен. Пастите с пармезан и гъби. Към тях ти донасят и хляб. И задължителния сладолед, който всички ядат, въпреки че температурата на въздуха е около 10 градуса или по-малко.

Триест е страхотно градче и на мен лично много ми прилича на Виена. Някак си започваш да се чувстваш уютно от пристигането си – като в удобни пантофи. Морето е много синьо, а плажовете са каменисти. Ако в ясно време застанеш на някое високо място по хълмовете на града /а такива има много/ ще видиш бреговете на Словения и Хърватска. Логично и естествено е жителите на тези две държави да идват за уикенда в Триест – яхват колата и пристигат. В събота и неделя по улиците половината коли в Триест са с номера от Любляна и Загреб. А ние не можем до Пловдив да идем...

В града говорят разновидност на италианския – т. нар. Триестино. Освен това разбират и словенски. Продавачките в магазините се радват, като чуят, че съм българка и предпочитат да си общуваме на съчетание от словенски и сръбски, отколкото на английски. Тук видях и най-големия лингвистичен куриоз в живота ми – китайци говорят сръбски! Да паднеш...

Китайски магазинчета има много и жителите на града казват, че популацията от китайци в Триест никога не намалява. Теорията им е следната: китайците толкова си приличат, че като умре един, веднага пристига друг от Китай да го замести – на снимката в паспорта не можеш да ги различиш :)))

Едно от удивителните неща на Триест е градският транспорт. Много мънички автобусчета, които се катерят по стръмните улици невероятно пъргаво. На някои места имам чувството, че ще се обърнем или ще отнесем някой от хилядите мотопедчета, паркирани по улиците и тротоарите. Нашите шофьори няма какво да се оплакват – те просто не знаят какво е тясна улица и натоварено движение. Италианските ученици са по-шумни и от българските – обаче не дразнят ухото. Може би езикът им е мелодичен.

Малко извън града се намира Международният център по теоретична физика, към който има огромен и невероятно красив парк. В него – фонтанчета с рибки, разни други животинки, и едни много сладки, малки птички, които ти кацат в ръката. Там се намира и дворецът Мирамаре, построен от ерцхерцог Максимилиан. Дворецът има изглед към морето и оттам също можеш да видиш бреговете на Словения и Хърватска. От него тръгва и дълга крайбрежна алея, която за около 40 минути те отвежда в града.

На нея ме спира и Маурицио, който твърди, че адски много приличам на бившата му приятелка. Казвам си, че това е изтъркан номер и ако знае на колко бивши приятелки съм приличала...

На развален английски от негова страна и развален италиански от моя си говорим половин час. Той е архитект, има апартамент в центъра на града и иска да му дойда на гости още следващия месец. Всяко лято ходел в Далмация – ние, българите, обичали ли сме да ходим там? Не, ние българите обичаме в Кранево да ходим, там в някоя дупка да се сврем, тогава сме най-щастливи... Отговарям, че Далмация е второто ми най-предпочитано място през лятото след Карибите и се разделяме с обещания за повторно виждане.

В събота ще ходим във Венеция. Предупреждават ни, че там може да има aqua alta – буквално, висока вода. Тоест – от дъждовете улиците в града се заливат с вода. Това не ни спира и сутринта в събота се понасяме към Венеция. Във влака веднага става интересно – трима студенти от университета в Триест са се маскирали и събират парички от пътниците в големи шапки. Даваме и ние, а аз смятам колко ли могат да съберат на ден, ако всеки им дава по 1 евро, в този огромен влак, само на отиване сигурно прибират към 100 евро. Замислям се какво ще стане, ако се маскирам в автобус 72 и почна да играя сценки. Става ми толкова смешно, че започвам да се кикотя на глас.

В 11 сме във Венеция, грее слънце и е толкова красиво като видиш града за пръв път, че просто се захласваш. Наколо щъкат неизменните японски туристи, които са се уплашили от предупрежденията за наводнения в града и са си купили високи жълти рибарски ботуши, с които изглеждат като гигантски патици. Ние, обаче, сме свикнали на локви, така че не ни трябват галоши, пък и честно казано няма наводнение.

Венеция е очарователна, малките улички, които водят към най-невероятни места, лодките, гондолите и каналите ти създават почти сюрреалистично чувство в сърцето. Всички изглеждат спокойни и щастливи. Попадаме на пазар за плодове и зеленчуци, който е ужасно цветен и се намира в каре между няколко сгради с широко отворени прозорци, огрени от слънцето. На италианските прозорци най им обичам капаците и цветята, които висят отвсякъде.

Магазинчетата са буквално през метър, навсякъде е пълно с маски и разни неща, произведени от стъклото мурано. Аз, разбира се, веднагически си купувам.

Естествено, целта ни е площадът Сан Марко, а докато стигнем дотам, минаваме покрай музея на Гугенхайм, магазин за сапуни и хлебарница, от която се сдобиваме с огромни парчета венециански хляб със сирене и маслини. Пълно е с мимове, които могат да те стреснат като минаваш покрай тях. Пълно е и с афроамериканци, които простират огромни чаршафи и продават чанти.

Най-накрая излизаме на площада, който наистина е пълен с гълъби. Пернатите са добронамерени, не кълват и след първоначалната ми неохота ги приютявам в косата си. Всъщност са много сладки и са част от чара на Двореца на Дожите.

Влизайки в църквата се захласвам от огромните куполи – абе, тези хора как са ги строили навремето? И как са лазили по тавана да го изографисват? Аз не мога да се кача на един стол да си измия прозорците, а това са десетки метри височина! Преставам да гледам нагоре, защото ми става лошо.

На връщане хващаме корабче, което ни стоварва таман навреме за влака. От ходене и търчане сме толкова капнали, че едва гледаме. Венеция определено изисква повече от един ден престой.

В Триест отново има бора, за щастие има и спагети, тортелини и разни други вкуснотии. Особено сирене. Изяждам ужасно много сирене и развивам усещането, че ще започна да муча в най-скоро време. За съжаление, хубавите неща си имат естествен край /който настъпва по-бързо, отколкото при лошите/. Тръгвам към София, багажът ми е двойно повече, отколкото на идване. Сега, обаче, автобусът е пълен с хора, и аз трябва да стоя до друг човек.

Пътуването на връщане се оказва невероятно приключение. Намирам си дребна женица, до която ще е лесно да издържа пътя. От другата страна на пътеката е седнало българско същество от женски пол, което заема буквално и двете седалки. Зад нея седи внукът и мъжът й. През цялото време се набиват бисквитки, сандвичи, солетки.

Детето е на 11 и се чудя как издържа да пътува толкова време без да си застане на главата. В дъното на автобуса се чува и бебешки рев, който на по-късен етап се оказва, че идва от 8-месечен индивид на име Ромео. На хърватско-словенската граница качваме българче на около 15-16 години, което е било свалено от наш рейс, пътуващ за Италия, защото словенците решили, че не трябва да влиза в страната им. Оставяме го в някаква кръчма близо до границата.

Започва дълго нощно пътешествие, изпълнено с прозявки, хъркане и хрупане на бисквити. В 4 сутринта сме на сръбско-хърватската граница, където очевидно има проблем. Със сърбите.

Туловището от другата страна на пътеката изважда около 3000 евро от сутиена си, а мъжът й вади още толкова, ама не видях откъде. Скриват ги “в джобчето на дитето”. Крият и “обиците за сватята”.

Бесен митничар влиза и на сръбски заповядва всички да слязат. Температурите са минусови, но майката на 8-месечния Ромео също трябва да слезе, с все бебето.

Всички трябва да си отваряме саковете и куфарите, а митничарят минава и на сръбски ни разпитва какво има вътре. Изкушавам се да му кажа, че пренасям обогатен уран и плутоний, щото татко е ядрен физик, а хероина съм го глътнала. Отказвам се в момента, в който се присещам за разни хубави филми за момичета в тайландски затвори или пък за “Изкуплението Шоушенк”. А и на майка ми ще й дойде малко множко, само няколко години, след като катастрофирах в Ню Джърси и ходих на съд с реалната опасност да лежа три месеца в затвора. Затова спокойно обяснявам, че нося епилатор и синьо сирене.

Допускат ни обратно в автобуса, продължаваме към заветна България. В 10 и нещо още сме в сръбско, където се наслаждавам на дупките по пътя. Имало и по-големи от нашите. Кикотя се, гледайки табели, на които пише “Pali svetlo” - разбирай, включвай фаровете.

На нашата граница пак ни бавят, пътниците отново изкупуват цялото налично количество цигари, уиски и каквото още има. Нашите митничари обаче свалят италианец и не го пускат да продължи. От италианеца се сипят “мами мии” и разни псувни. Слиза и приятелката му, която е българка. Твърде съм уморена, за да коментирам и разсъждавам защо са го свалили. До София остават още 40 минути, Ромео реве неудържимо. Здравей, България и дупки родни.

Замислям се колко близо сме до Европа - само някакви си 11-12 часа път с автобус. Физическото разстояние обаче е единственото, което може лесно да бъде преодоляно. Всъщност сме толкова далече, че ми иде да се заровя в синьото сирене в сака.

От Калотина още си личи, че си вкъщи. По-нататък усещането става все по-наситено, с боклуците, гадните блокове, мръсотията и праха по улиците. Връщането вкъщи винаги е отрезвяващо.

Друго си е да се върнеш в Италия от Далмация :)))

Ех, Маурицио...