Снимки
Сега, три седмици, след като кацнах в Токио, обиколих Киото, седях на брега на Тихия океан в малко градче след Йокохама и след това отпраших към Европа, мога спокойно да синтезирам основни впечатления мястото, където бих се върнала пак, а може би - дори живяла.
Започваме с
Речта
Хай, хай, хай...
Това можеш да чуеш в почти 90% от времето по улиците из Япония. Но не означава „мараба“, както в останалата част от света. Значи „да“ и японците се скъсват да го повтарят, тъй като така са възпитани.
Когато говорят помежду си, изслушващият повтаря „хай“ на всяко второ изречение, за да обозначи, че разбира какво му се говори. Особено впечатляващо е, когато разговорът се води между клиент и обслужващ персонал.
Тогава „хай“ е съчетано и с непрестанни леки поклони, от които може да ти се завие свят, а по-дълго пребиваващите там чужденци развиват екзотичния навик да се кланят и по телефона.
Така прави и собственият ми брат и просто ми обяснява: „Когато започнеш да се кланяш и по телефона, разбираш, че си стоял тук прекалено дълго“.
Учтивостта е нещо, без което в Япония си загубен. Да се предредиш, за да се качиш в метрото, е върхът на простотията. Да говориш на висок глас в метрото – пак така. Да ръчкаш с клечките из ориза – също. Оризът се яде нежно - това не ти е гювеч.
Въпреки цялата им учтивост и вежливост обаче, японците са адски шумни. Шаренията и крясъците са твой постоянен спътник из токийските улици и ако си от хората, които се стряскат при най-малкия звук, това не е твоят град.
Всеки магазин за техника например, може да бъде чут и разпознат от поне 500 метра.
Пред него стоят най-малко трима души с микрофони, които се надвикват в тълпата, опитвайки се да рекламират телевизор, сокоизтисквачка или лаптоп. Тримата промотират три различни неща и всеки от тях се опитва да бъде най-гръмогласен.
И за да не ти е много тихо, от всеки ъгъл в магазина се лее пронизителна реч, а в асансьора нежен японски глас ти обяснява, че „ако искаш да се качиш на четвъртия етаж, трябва да натиснеш четвъртия бутон“... Хай.