Инвеститори на пътя

В не дотам стройна редица от около 4 коли се отправихме към изхода на София, заедно с още около 200 хиляди души по пътя. Въпреки смръчканото време, пътуването беше весело – е, не сме стигали до дружно пеене на туристически песни, но се усещаше радост във въздуха.

Освен това се забавлявахме да гледаме разни интересни хора по шосето, които карат като за последно, изпреварват по начин, който гарантира ранно побеляване на косата и въобще не позволяват да ти стане скучно нито за минута.

След около 2 часа целта е постигната и закотвяме автомобилите в Банско, където вече се намират и някои членове на дружинката. Естествено, първата ни работа, след като захвърлихме саковете с чорапи и пуловери, е да се заврем в най-близката кръчма, която в случая се наричаше “Чардака“.

Забелязала съм, че в Банско някак моментално те удря на диво ядене, подплатено с огромни количества бира или вино, а може и двете, по избор. Сервитьорката се облизва при вида на 20 огладнели човека, но малко по-късно ентусиазмът й се стопява, след като един колега си поръчва... ролца от раци.

С почти обидена физиономия лелята презрително препоръчва да се ориентираме към нещо по-характерно за топографията, а именно бански старец или в краен случай – чомлек. Е, колегата прави жест и си поръчва кюфте /или кифте, както ние обичаме да го наричаме/ и жената възвръща предишната си засмяна физиономия.

За отрицателно време се поръчват и изяждат десетки салати, картофи, дробчета, бири-мири и други производни, така че да влезем по-бързо в духа на местните. Времето е гадно, вали, духа вятър, а околните върхове изглеждат заплашително, но под влиянието на злоупотребата със спиртни напитъци на душата й става весело и затова на излизане поправяме написаното с тебешир име на кръчмата на „Бардака“, като не забравяме да увековечим гениалната си идея с няколко снимки.

Тъй като в компанията имаме трима именници, то се знае, че от едната маса се сяда на друга, като пътьом мимолетно се докосва стаята в хотела, за да се позамием и да навлечем някой по-различен пуловер. Към осем стомахът вие на умряло и въпреки че само няколко часа по-рано сме омели към два тона ядене, общото чувство е за свиреп глад. Затова агнето идва повече от добре и бързичко го омитаме, подплатявайки се здраво за похода, който предприемаме следващата сутрин. Ентусиазираният колега със ските, на име Киро, нарамва огромна и оранжева раница и всички се отправяме с буса на хотела към Шилигарника.

Пристигайки там установяваме, че има няколко неща: кал, мъгла и огромни реки, които текат по това, което през зимата е писта. Обстановката създава тягостно усещане, лифтовете висят безжизнено и няколко човека пропадат в тънкия сняг и звучно потъват в калното блато отдолу. Киро обаче не пада духом и се отправя по Тодорка нагоре, решен да оправдае мъкненето на ски екипировката. Махаме му тъжно и го снимаме как се отдалечава в мъглата, надявайки се, че ще го посрещнем щастлив и напързалял се.

Докато той катери усилено, ние се разхождаме наоколо и стигаме до някаква хижа, където ни посреща огромна овчарка и изключително тлъста котка. Хора обаче няма, така че се задоволяваме с чесане на котката зад ушите и обръщаме назад, за да чакаме скиорът да пристигне. След 20 минути Киро изниква плавно от мъглата и то на ски, след което също пропада в снега и се появява кален, но доволен.

Яхаме буса и тръгваме към някаква друга местност, запалените скиори и сноубордисти в компанията с умиление си спомнят къде са закантвали няколко месеца по-рано, разказват си истории, а тези от нас, които не владеят упражнението, наречено „скиорство“, блеят през прозореца. Пристигаме на място, където има бира, пържени картофи и някаква вековна мура /не вафла, а дърво/, която ние снимаме в захлас.

След туристическата обиколка тръгваме обратно към Банско, като по пътя шофьорът пуска диви цигански маанета, които обаче изключително добре пасват на обстановката. Естествено, стъпвайки в града краката вече сами ни водят към кръчмата, този път тя е Дедо Пене. Вътре има камина, в камината има огън, но сервитьорката нещо не е на кеф и сърдито и на глас се чуди „защо всички са се разбързали така“.

Мисля си да й обясня, че ако беше лазила по Шилигарника в кал и локви и тя щеше да бърза, но възпирам гнева си, който се сменя с прединфарктно състояние, защото барманът решава да блъсне всичките 20 чанове, завързани над бара. Първоначалното усещане е за края на света, но след това вътрешните органи се наместват на старите си места и животът продължава.

Най-интересната част от деня се случва в „Молерите“, където всички се събираме за вечеря. С открито сърце препоръчвам на всички, които решат да прекарат няколко дни в Банско, да не пропускат тази кръчма, тъй като тя действа изключително благоприятно на жизнения тонус.

В нея има и оркестър, който дъни толкова яко, че от време на време се притеснявах, че на мъжа, който лупаше по тъпана, ще му се откъснат ръцете. На съседната маса се намираше и белгиецът Люк, а за съществуването му разбрахме именно от музикантите, които охотно му поблъскаха на ушенце. След изпълнението Люк изпадна в кома от културния шок и предположението ми е, че Банско ще се превърне в дестинация-фаворит за родата му.

Разбира се, оркестърът не подмина и нашите маси, което вдигна градуса до точката на кипене, а компанията след това се премести в бар Base Camp, който започна да се пука по шевовете след инвазията на 20 развеселени тела и физиономии.

Две местни девойки, облечени в нещо като рибарски мрежи, виеха тела наоколо, но като че ли никой не им обръщаше особено внимание, а след няколко часа в бара, се завърнахме в хотела, откъдето на следващата сутрин потеглихме за Лещен. Пътуването по този маршрут е невероятно преживяване по това време на годината - всичко е толкова зелено, свежо и жизнеутвърждаващо, че ти иде да започнеш да се катериш по скалите наоколо.

За Лещен се минава през едно изключително живописно циганско гето, където всички ромки бяха наклякали и перяха в легените, а покрай кирпичените къщи бяха прострени хиляди гащи и чаршафи. Пътят нагоре е тесен и осеян с дупки, но гледката компенсира всички неудобства.

Пристигайки в селото, в душата се прокрадва усещането, че това е райското кътче на земята. Цари абсолютно спокойствие, покривите на къщичките са красиви и се чува звучното грухтене на три прасета, които се въргалят весело.

Отправяме се към поляните нагоре, където всички налягват щастливо по тревата. Пиринските върхове се виждат отсреща, птичките цвърчат и някак те обзема желанието никога да не се връщаш в София. В селцето има и колоритна африканска къща, за която един колега компетентно заявява, че е от юрската ера, но не изглежда много сигурен.

На връщане към селото акостираме в кръчмата и напълваме двора за отрицателно време. От менюто ви препоръчвам да хапнете местното лещенско кюфте, също и да си купите буркан сладко от боровинки. Зад нас има голяма къща, пред нея пасе омърлушено магаре, което в един момент решава да ни се оплаче от несгодите си и започва да реве неистово.

Това предизвиква задавяне у някои от нас, но след първоначалния шок се съвземаме и го успокояваме, че такъв е животът просто и понякога има тежки моменти. Тръгвайки си от кръчмата се сблъскваме с Надежда Михайлова, дегизирана в зелена блуза – очевидно Лещен е пресечна точка на народа и властта.

Тридневната туристическа одисея е към своя край, за съжаление. Сещайки се за връщането към обичайния живот в столицата ти се иска да спреш времето и да останеш да се повъргаляш по лещенските поляни още няколко дни. Технологично обаче намесата във времето е невъзможна, затова приемаш нещата стоически и си открадваш трите часа пътуване към София, за да блееш през прозореца.

Към Княжево става ясно, че 200-те хиляди жители на града, които излязоха от него преди три дни, също се връщат вкъщи и бързичко влизаме в столичния ритъм. Както навремето ни караха да пишем в преразказите по литература, „уморени, но доволни“ се завръщаме по родните дупки. Трите дни са били повече от прекрасни и това си личи и от снимките, някои от които ще споделим и с вас.

Понеделник е, всички се събираме в офиса и животът тръгва по старому. Както се казваше в един виц – почивката свърши, потапяй се. Успокоителна обаче е мисълта, че само след две седмици идва поредната четиридневка свободни дни. Май се оказа хубав месец.

Албум със снимки от с. Лещен

Х. Вихрен - Байкушевата мура - Шилигарника