Рио де Жанейро и неговите две лица

Дългоочакваният от всички познати и приятели разказ за Бразилия започва така...

В един делничен ден, когато всички бяха на работа и обвиняваха студа за лошото си настроение, аз (също в лошо настроение, зъзнеща, но само по суитчър), се качих на един самолет, пътувах има-няма 14 часа, 6 от които – назад във времето и после леко се зашеметих от влажния бразилски въздух.

Рио. Където въздухът е задъхващо влажен. Рио, където слънцето е безпощадно загряващо, освен когато не е закрито от облаци (в половината от времето си). Рио, където вали всеки ден. По четири пъти. Поне. Вали проливно за кратко, после слънцето за нула време изпарява дрехите ти и всичко, след час-два дъждът пак те наквасва и така.

Рио ме посрещна в омара, от която не се виждаше надалеч, а близките хълмове тънеха в мъгла. После разбрах колко безкрайно безкраен е и може да бъде градът и видях колко много всъщност са хълмовете, пронизващи небето и пронизани от тунели.

Тези хълмове са отрупани с буйна тропическа растителност в недостъпните си части, но повечето от тях са затрупани с малките живописни къщи на favelas (това така и не можах да си го преведа, щото най близкото в нашия език е “бедни квартали” или “гета”, но не е точно, защото тези кварталчета са си независими зони, където няма правила и закони).

Рио е огромен и многолик (или поне двулик), изключително чист (или поне половината от него) и... незабравим. Красив град с модерна архитектура и уникални къщи в бедните квартали, град, в който съжителстват изключителният лукс и крайната беднотия, град така разнообразен, че е трудно да не намериш себе си в него.

Там аз се себеизразих в две насоки, последователно поставени в реда: открих фотографа в себе си, направих снимките на живота си и после – открих, че съм способна 12 часа на нощ да спя блажено и непробудно, а през светлата част от денонощието да лежа на плажа и да наблюдавам. Защото на плажа хора всякакви - там срещаш цялата палитра от типажите, населяващи този чуден град.

А как се себеизразяват бразилците? Те се гордеят, че са такива и затова английски не знаят и никакъв друг език, освен португалски.

Хора там всякакви, но има още нещо обединяващо ги - че всички са малко или много престъпници. Поне на законите такива, каквито ние, европейците ги разбираме. Не ме прекъсвайте, ще обясня...

Например никой може да не “забележи”, че те ограбват и/или убиват посред бял ден на улицата; ченгетата са абсолютно безполезни, едно на ръка, че не знаят английски; корупция тресе не само тях, а и всички нива на властта.

Бразилците си имат адски много социални проблеми, които сякаш нямат особено желание да решат.

“Но ги решават малко по малко”, твърди бразилската ми приятелка Жоана, която ме разведе из favelas. През последните години нещата в Рио де Жанейро са се променили.

Хората, които се грижат за нас в хотелите, всички шофьори на туристически автобуси и таксита (само да вметна, че туризмът в Рио е максимално развит), полицаите, строителите... са от favelas. Сигурно е така, както казва тя, но...

В тези автономни кварталчета цари абсолютно беззаконие и същевременно – безупречен вътрешен ред.

Там полицаите не влизат. Престъпниците действат в града, но доберат ли се до джунглата или гетата, там вече никой не ги преследва.

В Рио, за разлика от всички други места по света, най-бедните са заели най-хубавите места в града. От високото се разкриват невероятни гледки към океана, града, заливите, хълмовете... докато богатите са заселили територията около плажа.

Във favelas живеят емигранти, пришълци от провинцията, престъпници... никой не знае колко точно на брой са, затова и населението на Рио не се знае колко точно е – 7 или 8 милиона. Тези квартали не са отбелязани на картата, те съществуват, но никой не ги вижда и едва отскоро се правят опити да се интегрира населението им.

Безуспешни опити, разбира се. Там хора се раждат и умират без документи, абсолютно анонимни и „несъществуващи“. Те, освен че са ангажирани в сферата на услугите, се занимават с обири и разпространение на наркотици.

Насилието в града е пословично. Всеки ден от оръжие умират хора, десетки хора. Оттук на няколко пъти си задавах логичния въпрос “Защо не могат да се справят с престъпността?”. Особено в Рио, където всяка година се изсипват милиони туристи и стават жертви на грабежи и убийства.

Няма наблюдателни камери в града, защо? Има много полицаи, но те са безполезни, защо? Крадците са нагли и готови да наранят, защо? Не е добре за туризма да е така. За кого е изгодно да е така?

Да, доста социални проблеми си имат в Бразилия...

Навсякъде в града щъкат 7-12-годишни момчета, от които спокойно можеш да си купиш марихуана, хашиш, кокаин. Твърдата дрога е внос от Перу и Аржентина, но марихуаната е местно производство, най-добрата в света.

Разпространението на наркотици е бизнесът на favelas, там са наркобосовите, всяка favela е отделен клан и често се случва да се скарат в разпределянето на пазара.

И тогава започва война между тях. Истинска война, за която се знае (постоянните изстрели не могат да не бъдат чути), но за която не се говори и която не се отразява никъде. Съвсем наскоро е имало война между две favelas, която е продължила 15 дни. „Когато се стрелят, там никой не влиза. Това си е тяхна разправия и никой не им се меси. След края на 15-дневната престрелка стана ясно, че има над 150 жертви, измежду които много невинни, много жени и деца“, каза Жоана.

Много жени и деца!

Средната възраст, до която доживяват момчетата от тези квартали, е 24-25 години. Там се убиват наистина с истински оръжия и няма наказани за убийствата. “Въоръжават се предимно от САЩ, Русия и Израел, имат оръжия, които могат да свалят и хеликоптер”. Там царят вътрешните закони на бандата.

Оттам е трудно да се измъкнеш, малко са образованите хора в тези квартали, а образованието не се счита за ценност. Един от проблемите на страната е, че голям процент от населението е неграмотно.

В кварталите вече има доста държавни безплатни училища, но все още малко са децата, които ги посещават. Те се групират в престъпни банди, носят ножове и пистолети, родителите им са бедни, също престъпници и много често алкохолици.

Бях в няколко favelas, видях достатъчно. Малки разноцветни къщи като кутийки са накацали по хълма една върху друга, между тях опънати стотици кабели. “Много надеждно строителство е, каза Жоана. – Тези къщи са направени от същите строители, които са построили огромните хотели по Копа Кабана и Ипанема”.

Между къщите е един клаустрофобичен лабиринт от тесни по половин метър улички със стълби нагоре и надолу. Отляво и дясно – врати – всяка врата е и вход към стая-жилище. Вратите отворени, вътре легло и задължителният телевизор, надут до дупка. Звуци, миризми всякакви, неописуема мръсотия, помия, деца щъкат, кучета...

“Тук не снимай, може да те гръмнат”, предупреждава Жоана. “Оттук до след 50 метра не снимаш. После снимаш, но само напред, не назад.”

То и снимките, които правех, бяха скришом с фотоапарата на врата, в движение и без никакъв звук. Каквото стане. В квартала не обичат да ги снимат. Тесни стръмни улици, безброй мотоциклети.

Животът във favelas е друг, различен. Съвсем, съвсем друг свят. Такива квартали в Рио има над 700, но както казах, не са отбелязани на картата. Само в Копа Кабана те са 4 - някъде там, между сградите, скътани в подножието на някой хълм. Попадаш изведнъж в тях, както се разхождаш, като отрязан с нож е преходът между богаташки квартал и “махалата”.

Именно от една такава favela бяха хората, които ме ограбиха.

Защо нямам нито една снимка от Рио ли? Ами, защото ми отнеха фотоапарата. Ограбиха ме по класическия начин: заплашиха ме с нож и ми взеха всичко ценно.

Така е в Рио :)

Още като стъпих в града, ме предупредиха да внимавам. След 6.00 часа следобед просто да не излизам по улиците, да оставя документите си в хотела, а пари да нося, колкото мога да си позволя да загубя.

Всъщност още от България ме предупреждаваха, че там престъпността е пословична. Не вярвах.

До четвъртия ден на престоя си там можех да ви се закълна и до смърт да ви уверявам, че в Бразилия не е опасно по улиците. Вече не мисля така...

Очаквайте продължение, в което ще разкажа
- как точно ме обраха и как нито свидетелите, нито полицаите ми помогнаха;
- с какви хора другарувах там;
- какви са бразилците (футболисти, какви!?);
- за Корковадо, Маракана, Захарна глава, плажа, плажа, бирите, океана с безбройните пръснати наоколо тропически острови и пак плажа...

Още от мен