В Рио де Жанейро без спомени

На Рени,
да й се сбъдне мечтата да иде до Рио; на всички, които дочакаха втората част от пътеписа, без да ме ругаят много; и на тези, които ме ругаха много

Рио де Жанейро и неговите две лица – част първа

Моят първи ден в Рио. Беше ранна утрин, градът се разбуждаше. Стоварих куфара си в хотела – малък и приветлив – в туристическата зона на Копа Кабана, взех пакет цигари, сандали, хавлия и право на плажа.

Пясъкът – още влажен, току-що почистен и без нито една мидичка. Вървиш дълго, докато стигнеш океана. Плажната ивица е широка сигурно повече от 100 метра.

Седнах близо до вълните, въздъхнах, запалих цигара. Далечните хълмове тънеха в омара, виждах само близките, както и островите наоколо.

След минути заваля. Първият ми дъжд в Рио. Седях си щастлива и мокра със затворени очи, наслаждавах се на... всичкото. Отворих ги, когато усетих, че нещо ме покри и попречи на дъжда да ме мокри. Видях ухилената муцуна на Маркос – беше забол плажен чадър над главата ми – моят първи познат, а после приятел и пътеводител в многоликия град.

Казах му да се разкара заедно с чадъра си. Но не! Маркос не можеш го разкара никакси! Първо се представи, после:

Не бива дъждът да мокри главата ти. Слушай ме. Тялото – да, главата – никога! Този чадър ще стои тук, докато спре дъждът!

Маркос не само не можеш го разкара, но и не можеш и да го накараш да млъкне. Дребен, мургав, мускулест, постоянно ухилен и адски досаден с непрекъснатото си бъбрене. Маркос знае малко английски и малко испански, но предпочита да ми говори на португалски, като обяснява непонятните ми думи.

Всъщност, в Бразилия всички много настоятелно ти говорят на португалски, а сигурно 99% от тях и не знаят друг език (дори полицаите). Английски говорят заетите в бизнеса с туристи – екскурзоводи и на рецепцията в хотелите.

Та така... Маркос се настани удобно до мен под чадъра и почна:

Ти си ниска, нали? Изправи се да те огледам!

Не станах. После ми направи комплимент:

Ниските момичета са по-готини, защото са по-умни. Високите са красиви, но глупави.

После ме срази:

Но ти си глупава. Защото пушиш. Тук никой не пуши (скоро се уверих, че това наистина е така). Да пушиш е изключително глупаво. Да пиеш алкохол, освен червено вино – също. Ти пиеш ли алкохол? Да? Ми глупава си. Да ядеш риба, зеленчуци, да пиеш по чаша червено вино на ден и да спортуваш постоянно - е умно. Аз съм спортист. Това твоят първи ден тук ли е? Ще те разведа, ще те запозная с хора, ще видиш...

Маркос притежава шатра на плажа – раздава шезлонги и чадъри, продава бира и разхлаждащи напитки. Той е дошъл от вътрешността на страната, защото в Рио е по-лесно да си намериш работа.

Кариоките (така наричат риодежанейровци) са тъпи, защото предпочитат да дават парите си за дрешки. Аз (Маркос гордо нарича себе си паолишто, защото е от Сао Паоло) давам парите си за хубава здравословна храна.

Още същата вечер ме запозна с гаджето си Ренато, с брат си, братовчед си и приятелите си – куп гейове и травестити. Непринудени, шумни и весели. Всички те проституират, но не пият, не пушат и не се дрогират.

Второто, обединяващо всички бразилци е, че всички те са спортисти. Футболисти предимно (включая момичетата), но и волейболисти, колоездачи, скейтбордисти, плувци, сърфисти, ролеристи и безкрайно много джогъри.

Цялата безкрайно дълга и широка плажна ивица на Копа Кабана, Ипанема и Леблон по протежението си е осеяна с баскетболни, волейболни, футболни игрища. Много десетки игрища, постоянно заети със спортуващи. Хем обикновени хора, а като ги погледаш, осъзнаваш, че са много добри спортисти, на световно ниво добри.

Освен захар, диаманти, злато, кафе, дървесина, Бразилия изнася и спортисти. Предимно футболисти. Гледам ги на плажа – млади момичета и момчета, застанали в кръгче, подават си топката. С глава, тяло, коляно, крак... а хем небрежно, говорят си, ядат нещо. Подават си топката така, между другото. А тя не докосва земята.

Футболът им е в кръвта на тези хора, те просто са добри по рождение.

След плажната ивица им широка пешеходна алея, после велосипедна алея и едва след това е булевардът. Всички там са на велосипеди, всички там правят джогинг. Тълпи от велосипедисти и тълпи от хора, които тичат за здраве. Хора на всякаква възраст. Това е нормално и естествено там, а за мен – много впечатляващо, такова никъде не бях виждала.

Никой не пуши, цялата популация спортува, красиви мускулести тела, всички са дразнещо енергични. Рядко можеш да видиш дебел човек. И жените, и мъжете са със стройни, добре изваяни тела. Мацките, знаете, са особено атрактивни мургавелки с красиви дупета... заглеждаш ги.

Първите четири дни от престоя си в Рио не спрях да правя снимки. И то не само на всичките туристически забележителности, а и на места, където турист не стъпва – favelas.

Направих великолепни панорамни снимки на окъпания от слънцето през деня и от безброй светлини през нощта град. Снимах и кратки видеоклипове, включително на ритуала по хвърлянето на пъпа на малката Амели – новородената дъщеря на приятелите ми Дани и Сашо. Избрах най-красивата гледка от Корковадо.

“Ето, това е пъпът на Амели, ето – това е мястото.” След което орисах момиченцето във всичко добро и ценно, за което се сетих и най-вече да е пътешественик и авантюрист.

След 4 дни нон стоп щракане бях горд собственик на страхотен снимков материал и тъкмо бях решила да не нося вече скъпата камера със себе си, когато... ми я откраднаха.

Прибирах се от дълга разходка из града. Свечеряваше се. Бях на оживено място в туристическата част на града, близо до хотела. Бяха двама. Тъмнокожи, тънки, високи. Единият попита колко е часът. Казах му, че нямам часовник. После извади нож. Появи се и вторият. Задърпаха раницата ми. Първият размахваше заплашително ножа пред лицето ми и крещеше. Не се уплаших.

Те бяха уплашените – видях го в очите им. Борих се за раницата, където беше безценният ми фотоапарат и им крещях на всички езици, които знам, най-вече на български.

Те искаха само раницата ми, и да си ходят. Не знаеха какво има вътре. Не ми се струваха готови да наранят. 3-4-минутната борба ми се стори много по-дълга. Накрая единият хвана ръцете ми отзад, другият изтръгна раницата и хукнаха.

Бях бясна, защото наоколо имаше хора, които не се намесиха по никакъв начин. Хукнах след тях. Две жени ме спряха, едва ме удържаха. Успяха да ме уверят, че не бива да тичам след тях. Че е по-добре да ида да се оплача в близкия полицейски участък.

Едва по-късно разбрах, че съвсем реално са могли да ме наранят и дори убият. Има немалко случаи на убити туристи – такива като мен – опърничави. А същата сутрин на почти същото място бил ранен с нож през лицето европеец, който не пожелал да си даде доброволно камерата. 14 шева в болницата и едва успели да спасят окото му. Такива ми ти истории, ужасяващи.

В полицията беше... ъъъ... комично. Казвам го сега, тогава бях ядосана. Обясних историята на полицай, който ме изслуша търпеливо, кимайки. После каза, че нищо не ми е разбрал, защото не знае английски.

Разказах отново на испански, доколкото мога, и с недвусмисления език на жестовете, този път на двама полицаи. Изслушаха ме, не ме разбраха.

Единият излезе, за да се върне не след дълго с някакъв цивилен да им превежда. А на мен почна да ми става и безразлично, и смешно. Разказах, разбраха, за да отговорят, че не могат да ми помогнат.

„Крадците отдавна са във favela. Имаш ли застраховка за камерата? „Не, но това какво значение има?“ „Жалко, защото ако имаше, щяха да ти я платят в твоята страна.“

Тогава разбрах, че ченгетата са безполезни и всяват респект единствено у туристите. И както първите четири дни си припявах „тук е страхоооотно и безопаааасно“ и не вярвах на Маркос, който ме заклеваше да не се разхождам сама, така сега мога да кажа:

В Бразилия е опасно за туристите. Та, Рени, движи се само в големи туристически групи. Не носи нито фотоапарат, нито пари, нито чанта, нито телефон, нито паспорт, когато си сама!

Тази грозна случка и за миг не помрачи хубавото ми време в Рио де Жанейро. Само леко ме демотивира по отношение на снимането. Затова следващите няколко дни изкарах, лежейки на плажа и опитвайки се да преборя огромните океански вълни, които са направили сърфа национален спорт.

Всеки втори младеж там се разхожда с дъска под мишница. Дори пробвах да се кача на сърф – е, не съм родена за този спорт.

От плажа, ако си наблюдателен, можеш да разбереш много за Рио и риодежанейровци. От там минават всички типове и типажи. Освен това не ти липсва нищо. Защото постоянно минават хора, които ти предлагат всичко – от вода и храна, през дрехи и сувенири, включително мебели, до дрога и запознанство от всякакъв вид.

Да сменим темата. За забележителностите на Рио. Предлагат се разходки с хеликоптер над града, които разкриват изключително красива панорамна гледка.

Многото хълмове, повечето от които favelas, най-големият – Корковадо – със статуята на добрия Исус (до върха се стига с влакче, което минава през влажната гъста джунгла на хълма, бъкана с малки маймуни и големи папагали), Захарната глава (хълм с форма на буца захар, достъпен единствено с въжен лифт), стадионът Маракана, доскоро най-големият в света, където са оставили отпечатъци от стъпалата си най-известните футболисти на страната...

И тропическите острови. Те като че ли ме впечатлиха най-много, както и фактът, че можеш да си купиш остров. Те са стотици, разпръснати наоколо в океана – малки, големи, някои безлюдни, други частни или с хотелчета за романтични любовни екскурзии.

Та ако искате да напълните душата си с красота, а ума си с незаличими спомени – Рио е мястото – има-няма 14 часа път със самолет :)

Още от мен