Когато в една календарна година присъства Световното първенство по футбол, всеки спор за това кое е най-значимото спортно събитие става безсмислен.
Самият факт, че ФИФА има повече страни-членки (208), от всяка друга спортна организация е достатъчен. А интересът към световните финали се измерва в милиарди зрители телевизионна аудитория.
Така четири години след драмата Италия-Франция, завършила с дузпи и световна титла за адзурите, елитът се събра за 19-ти път на световни финали. За първи път това стана в Африка. Нас пак ни нямаше и май скоро няма да ни има, но за това по-нататък.
Много отбори тръгнаха с големи очаквания, водени от големите си звезди. Но и Меси (Аржентина), и Руни (Англия), и Роналдо (Португалия) претърпяха пълен провал.
Най-големият фаворит обаче доказа класата си и беше безкомпромисен. Водени от барселонското дуо Шави-Иниеста, испанците заслужено стигнаха до първата световна титла в историята си. Не го направиха по най-бляскавия начин, но все пак успяха.
За съперниците им на финала – Холандия, можем да кажем, че плюха на реномето на футболни романтици и залагайки на откровени антифутболисти като Де Йонг и ван Бомел стигнаха почти до заветния трофей с най-грозната игра, която светът някога е виждал от холандски национален отбор.
Приятната изненада на турнира, наблюдаван на живо от над 3 милиона души, бяха „малките” отбори от Южна Америка - Уругвай, воден от голмайстора и най-добър играч на Мондиала Диего Форлан (5 гола), Парагвай и Чили. Дисциплина, колективен дух, подплатени с достатъчно класа. Неслучайно уругвайците стигнаха до четвъртото място, а Парагвай за една бройка да препъне Испания.
За нас зрителите остана удоволствието от 64 мача, голяма част от които на изключително високо ниво, в които бяха вкарани общо 145 гола. Запознахме се и с едни от най-дразнещите звуци в света, този на вувузелите.
За ФИФА останаха големите пари, а за домакините от ЮАР ултрамодерните стадиони на общо стойност 3.6 милиарда евро. Уака-уака!
Годината на Световното (както се случва от 1994 година насам) започна с друг значим форум – Зимните олимпийски игри.
2600 атлети от 82 страни се включиха в 21-вата зимна Олимпиада с домакин Ванкувър. Един от тях обаче намери смъртта си в навечерието на откриването.
Грузинският състезател Нодар Кумариташвили издъхна след падане по време на тренировка за надпреварата спускане с шейни. Трагедия, която от самото запалване на олимпийския огън до победния гол на канадската хокейна звезда Сидни Крозби във финала срещу САЩ хвърляше тежка сянка върху форума.
А той, както всяка Олимпиада, предложи много емоции, драми, триумфи и провали.
Ако говорим за провал, то това без никакви съмнение е руският олимпийски тим. Сривът на Сборная на почти всички фронтове доведе до 11-то място в класирането по медали, което е най-лошото представяне в цялата олимпийска история на страната.
Президентът Медведев побесня и заяви: „Тези, които носят отговорност за подготовката за Олимпиадата, трябва да поемат отговорността си сега. Те ще трябва да покажат смелост и да подадат оставката си. Ако те не го направят сами, ние ще им помогнем”.
На другия полюс бяха домакините, които не просто взеха първия си златен медал (Александър Билодо в ските свободен стил) след две домакинства на лятна и зимна Олимпиада (Монреал76 и Калгари88). Канадците извоюваха общо 14 първи места, повече от всяка друга нация.
Иначе по общ брой медали първенец станаха САЩ – 37. Забележителен принос за американския успех имаха скиорите-алпийци, донесли рекордните 8 медала, в това число златни за суперзвездите Линдзи Вон и Боди Милър. Фигуристът Еван Лисачек пък хвърли една от най-големите бомби на цялата Олимпиада, печелейки титлата във фигурното пързаляне за сметка на руската мощ Евгений Плюшченко.
Като стана въпрос за фигурно пързаляне не може да не споменем уникалното 19-годишно момиче Ю На Ким от Южна Корея, което беше просто брилянтно на леда и освен златния медал записа името си и като световна рекордьорка с обща оценка от 228.56 точки.
Най-често на подиума пък се качваше норвежката ски-бегачка Марит Бьорген, която взе 3 златни, сребърен и бронзов медали. Изумително!
Що се отнася до българското присъствие във Ванкувър... То си беше изцяло протоколно. Не може да се отрече, че самото участие на Олимпиада, предвид условията за развиване на спорт у нас, си е успех. Но дотук. 19 участника в 6 спорта и нищо.
Жени Раданова се опита да повтори подвига от Торино, но годините си казаха своето. Сани Жекова ни радваше със силни резултати в сноуборда през последните години и дори си мечтаехме за медал. Но... Падане, контузия и толкова.
Като цяло свободното падане за българския спорт продължи неудържимо и през 2010-а. Май ни останаха само три „Б-та” – Бербатов, борбата и бокса. И едно цвете, което цъфна на Уимбълдън, но след това пак се сви.
Бербатов го отказаха от националния, но поне в Манчестър Юнайтед се опитва да защитава износеното реноме на българския футбол. И вече за седми път е Футболист на годината. Но то няма кой друг.
Първенството продължава да е безобразно слабо и дребните интриги вече омръзнаха почти на всички. Литекс стана шампион, но в Европа го спукаха от бой. Левски случи на една Гара, направи няколко силни мача, ама като си тръгне французинът през зимата и пак посредственост. За ЦСКА пък въобще не се знае ще го има ли – титаничен резил на всички фронтове. Черноморец тамън тръгна по европейски и се срина типично по балкански – нямало пари за голям футбол.
В националния отбор същата работа. Превзетият Мъри си тръгна, дойде Матеус, който се е провалял навсякъде в досегашната си треньорска кариера. И май тенденцията ще продължи.
За радост борбата продължава да ни радва с успехи на световно ниво. Да се чуди човек на фона на пълното безхаберие от страна на държава и спонсори, как все още има спортисти като световната и европейска шампионка Станка Златева. И като Михаил Ганев и Христо Маринов, които взеха световни титли на първенството в Москва. Ганев добави и бронз на европейското в Баку. Също там Радослав Великов, Кирил Терзиев и Димитър Кумчев се качиха на подиума. Браво, момчета!
Голямо браво заслужават и боксьорите, които все още бранят честта на българския бокс. Тервел Пулев и Младен Манев станаха 2-ри и 3-ти в Европа в своите категории.
Браво и на Цвети Пиронкова. За това, че се изправи срещу най-големите в тениса в най-престижния турнир и не се предаде. Полуфинал на Уимбълдън! Кой си е мечтал да види там български тенисист... Дано пак ни зарадва, че поводите за спортна радост са ни кът.
Тази година се надявахме на феноменалния Веско Топалов, но той не издържа в битката с индийския шахматен тигър Ананд и се прости с мечтата за връщане на шах-короната.
Надявахме се и безспорно класните ни волейнационали да ни зарадват с нещо значимо на Световното или поне в Световната лига, но не ни се получи. Вижда се, че сме в елита, играчи като Казийски и Николов са истински световни звезди, но нещо все не достига.
Далеч от нашата жалка действителност 2010-а ще остане в историята и като годината, в която още един тенисист се присъедини към „Клуба на великите”, печелили всички титли от Големия шлем. Рафаел Надал си заслужи признанието с успеха на US Open след оспорван финал с Новак Джокович.
Джоко също си гарантира място в историята, повеждайки Сърбия към първа титла в неофициалното световно отборно първенство Дейвис Къп с победа над Франция.
Място в историята получи и германската сензация Себастиян Фетел, който по невероятно драматичен начин буквално в последната права измъкна титлата във Формула 1 изпод носа на Фернандо Алонсо с Ферари и съотборника си от Ред Бул Марк Уебър.
Само на 23 години Фетел защити прозвището „Новият Шумахер” и стана най-младият шампион в ярък контраст с провала на „стария” Шумахер, завърнал се безславно във Формулата на 41 години.
За света на спорта 2011-та ще бъде по-постна, но това е почивка преди 2012-а, когато са Олимпиадата в Лондон и Европейското по футбол в Полша и Украйна. И кой знае, може пък там да има забележимо българско присъствие...