Един месец повече вувузели и по-малко футбол

Свърши се. Един месец вувузели, октоподи пророци, скандали, големи провали и не чак толкова „голям” футбол. След 64 мача, 145 гола, 260 жълти и 17 червени картона видяхме и новия световен шампион – съвсем нов, защото вдигна купата за първи път.

Испанците бяха фаворит, бяха най-добри и заслужено спечелиха. Всички се опитваха да ги ритат, да ги блъскат, но в крайна сметка неизбежното се случи и иберийците, които останаха сред последните проповедници на футбола, такъв какъвто искат да го гледат хората, триумфираха. Справедливостта възтържествува.

Самото първенство мина под знака на очакванията за нещо наистина историческо, след като финансови неуредици замалко не провалиха самото провеждане на Мондиала за първи път в Африка. Нищо невиждано не се случи (изключваме първата титла на Испания), но все пак Световното си е Световно. 

Халфът на Уругвай Себастиян Егурен е яхнал своя съотборник Диего Перез след победата на урусите над Гана в ¼-финалите на световното първенство. Снимка: Getty Images/Guliver Photos

1 / 5

Домакините тръгнаха с голямата кошница, но си останаха само с победата над разнебитената Франция. За съжаление на целия Черен континент всички местни отбори споделиха съдбата на ЮАР и претърпяха пълен крах, като Камерун редом със Северна Корея дори си тръгна с пълен комплект от три загуби.

Младоците от Гана избутаха до четвъртфинала и спасиха честта на цяла Африка. Невъзможният начин, по който отпаднаха (след изпусната дузпа в последните секунди на продълженията), пък предизвика симпатиите на целия свят.

От друга страна, южноафриканците показаха гостоприемство и макар и да не се справиха със свръхочакванията за пълни стадиони докараха нещата до средна посещаемост от близо 50 хиляди души на мач (като се има предвид, че отборът на ЮАР отпадна още в групите). Това се доближава много близо до интереса, регистриран преди четири години в Германия (52 491 души), а това е повече от добро постижение.

Като стана дума за публика и атмосфера по стадионите, следващата дума неизбежно е „вувузела”. Този традиционен пластмасов инструмент проби мозъците на милиарди телевизионни зрители по целия свят. Мразен или обичан, влудяващият звук се превърна в непринудената емблема на този Мондиал и засенчи всичко останало. Не че имаше какво толкова да се засенчва.

Слабите, впечатляващо скучни мачове се превърнаха във всекидневие на Световното и в един момент това спря да прави впечатление. И докато от отбори като Нова Зеландия (която не записа загуба), Хондурас и Северна Корея никой не е очаквал футболни рапсодии, не беше така за „големите” отбори.

Франция, Италия и Англия например извършиха безпощадно „убийство” на красивата и смислена игра.

Французите спечелиха първенството на издънките със скандалите в лагера си – изгонването на нападателя Никола Анелка от отбора заради репликата „Мръсен кучи син, ходи да се ****!” към селекционера Доменек и боя между капитана Евра и един от треньорите. Черешката на тортата пък беше бойкотът на „петлите“ в защита на Анелка.

Халфът на Гана Квадво Асамоа не може да повярва, че страната му току-що е отпаднала на ¼ финал от Уругвай след изпълнение на дузпи. Снимка: Getty Images/Guliver Photos

1 / 5

Самият нападател беше една от многото прехвалени звезди, които се изложиха тотално по южноафриканските терени.

Като почнем от Меси, Кака и Роналдо, минем през Рууни и Торес и завършим с африканските герои Дрогба и Ето`о събираме близо половинмилиарден (толкова струват общо тези футболисти по оценка на клубовете им) пълен провал. Обясненията, че били уморени от дългия сезон, очакванията към тях били прекалено големи и т.н. едва ли могат да послужат за оправдание на играчите, които считат себе си за най-добрите в света.  

И докато сме на темата с издънките, задължително трябва да споменем официалната топка на първенството. „Джабулани”-то просто съсипа всякакви физични закони и направи за смях не един и двама вратари и защитници. Въпреки жестоките критики обаче ФИФА си държеше на топката с най-непредвидима и нелогична траектория в света.

От ФИФА се пънат и срещу въвеждането на модерни технологии в помощ на съдиите, което за пореден път се оказа безсмислено тесногръдие. Едно, че реферите на Мондиала бяха под всякаква критика и разсипаха редица мачове с неадекватните си отсъждания, а от световната централа упорито отказват да направят нещо по въпроса техниката да намали негативното влияние на човешкия фактор.

Голът на Лампард в осминафинала срещу Германия, който не беше видян само от страничния съдия от Уругвай или 3-метровата засада на Тевез срещу Мексико (пак на осминафинал) са само върхът на айсберга. Тези две положения обаче бяха най-фрапиращи и Сеп Блатер и компания се видяха принудени да обещаят, че след четири години в Бразилия ще има промени в съдийската система.

Току-що приключилото първенство пък загатна за сериозна промяна в баланса на силите на световната футболна карта. Силите на Южна Америка стигнаха само до загатването. Всички отбори от този континент успяха да прескочат груповата фаза, като за Бразилия и Аржентина това не беше изненада. Парагвай, Чили и Уругвай обаче дадоха явен отпор на европейците (Италия, Швейцария и Франция) и впечатлиха с динамичната, разнообразна и дисциплинирана игра.

Все пак Европа, водена от младата, нетрадиционно атрактивна и същевременно ефикасна Германия, все пак не се даде без бой и свали на земята южноамериканците.

Колосите Бразилия и Аржентина пък буквално бяха съсипани и унизени от холандци и германци, а треньорите им Дунга и Марадона не успяха да се наредят до Загало и Бекенбауер като единствените ставали световни шампиони и като играчи, и като селекционери.

На Дунга даже набързо му посочиха вратата. На Марадона, който направи революция със схема с един халф, май му се размина и той продължава да е идол у дома, въпреки че като треньор успя да „обезвреди” дори гения на Лео Меси.  

Леко встрани от събитията по терените 19-ият Мондиал беше сочен за посланик на социалната (и в сянка на политическата) ангажираност на футбола. ФИФА и организаторите от ЮАР се стараеха да ни убеждават в огромното значение на африканското домакинство – трябвало да се привлече вниманието на света към проблемите на Черния континент, трябвало самите африканци да се отворят към света, трябвало да станат сума ти розови неща.

Видяхме политически лидери като Ангела Меркел и кралски особи като холандския престолонаследник по стадионите в Южна Африка. Порадваха се, попляскаха и си тръгнаха.

Животът на местните хора едва ли се е променил особено след Световното – бедността, мизерията и престъпността продължават се остават, инфраструктурата в не е в много по-добро състояние, а ултрамодерните стадиони стоят като белег на богаташкото лицемерие на босовете на световния футбол и техните спонсори. Толкова за самарянството в най-нечистия му вид.

За някои Световното първенство пауза, прекъсваща клубния футбол. За други е като цял месец Нова година. За ФИФА е машина за пари. За октопода Паул е допълнителни порции храна. Сега за цяла Испания е национален празник.  

Във всички случаи, дори и без канцлери и принцове, футболът си остава социален феномен. Красив, грозен, защитен, нападателен, с вувузели, без вувузели, той е най-обичаната и популярна игра. Факт!