У-лицата: Иво Димчев – Не слугувам на срама, преодолявам го!

И днес Dnes.bg ще ви срещне с интересни личности в рубриката ни У-лицата. Това са хора, правещи любопитни неща. Хора, на които не им пречат политици и останалите, за да създадат каквото са си наумили. Лица, които ще срещнем в парка, на улицата. С две думи: Лица от улицата.

Иво Димчев

Пътешественик с изкуството си, Иво Димчев не спира да провокира, смущава и същевременно да трогва. Пърформър, музикант, автор на книги, изложби, хореограф, на 23 ноември може да го засечем от 22:00 часа в клуб Терминал 1, където ще представи първия си албум "Скулптури". А на 21 декември може да го срещнем в Дом на киното.

"От 3-годишен се правя непрекъснато на интересен. Още тогава нещата бяха предопределени и леко извън релсите", спомня си  Димчев. Често говори за себе си в женски род. Убеден е, че всеки човек е и мъж, и жена, и дете, и просто парче живот.

"Добре е да осъзнаваме тази своя природна комплексност и да не дискриминираме нито един елемент от нея. Именно затова нямам проблем да се обръщам към себе си понякога в женски род и това е обикновено в хумористичен контекст, защото по този начин показвам елементарно уважение към жената в мен. Женската енергия е много силна и креативна. Аз я ползам доста осезаемо, когато създавам музика, например, или когато танцувам... Няма как да не се отнасям с респект към тази страна на съществото си".

Изглежда като човек, който трудно би се смутил. Всъщност Иво признава, че е доста притеснителен, но понеже мрази да слугува на срама и страха, рано или късно го преодолява.

От класиката към пърформанса

Що се отнася до момента, в който се отърсва от "оковите" на класическия театър, Иво връща лентата назад и припомня, че още като завършва театралното училище на Николай Георгиев, осъзнава, че еднакво иска да се изразява и с тяло, и с глас, и с актьорско майсторство.

"Класическият театър нямаше как да задоволи тези мои потребности. Освен това аз обичах да пиша и исках сам да  създавам драматургията си. Това направи някак доста трудна връзката ми с установения театрален модел", разказва той пред Dnes.bg.

А думата пърформанс за него не значи абсолютно нищо, защото всъщност значи твърде много неща.

"През годините съм експериментирал с всякакви възможни формати на правене на театър, танц, музика. Опитвал съм се да създавам и напълно нови формати на сценична изява. И понеже за много от тях няма конкретна дума, затова думата пърформанс се оказва много удобна. Какво точно гледаш и дали можеш да го поставиш в рамката на една дума има много малко значение. По-голямо значение има това, което гледаш, как точно ти въздейства и какво научаваш през това време за другите, за себе си".

Иво Димчев учи известно време в НАТФИЗ, в класа на Коко Азарян и Тодор Колев, но и там сцената се оказва тясна за неговата същност. Пътят му продължава към Амстердам, а днес преподава в едни от най-престижните университети в света. Учи студентите да не се страхуват, а да се ползват дори и от изразни средства, в които не са напълно сигурни. Учи ги да рискуват, да разчитат предимно на себе си, да са смели в решенията си и да не правят компромиси. Също така отбелязва, че е много важно да са категорични и ясни в изказа си и не на последно място: да не се отказват от започнатото.

Провокацията по време на спектакъл

Димчев знае как да въвлече зрителя в спектакъла, да го омагьоса, показвайки му нещо различно, граничещо с непозволеното, да отблъсне и същевременно да привлече със смелостта си, да изтупа притеснението у срамежливите. В една от постановките си P Project Иво предлага пари срещу симулеране на секс пред зрителите. Но според него няма лимити в изкуството, освен ако не се причинява някому нежелано страдание.

"Усещам, че от мен зависи дали това, което съм решил, че е важно или красиво, ще се превърне във важно и красиво за зрителя. Затова се опитвам да съм максимално ясен и категоричен, защото знам, че колкото по-рискова и нестандартна е тематиката на един спектакъл или на една сцена от него, толкова, ако не съм стабилен достатъчно, публиката много лесно може да се дистанцира", отбелязва той.

Що се отнася до публиката у нас и в чужбина, Иво не обича да я разграничава.

"Истината е, че навън хората са виждали много повече неща и по-лесно и бързо разбират това, което правя, когато става въпрос за по-експериментални форми на изява. Но по отношение на музиката реакциите навсякъде са доста сходни. Въздействието на музиката е мигновено и няма нищо толкова за разбиране".

Най-смелият пърформанс, който пък е провокирал него самия, е този, в който е ангажиран 16 часа на ден и в който всеки час упражнява различна любима творческа дейност пред очите на публиката. И този пърформанс продължава 6 дни, по 16 часа на ден.

"Не знам как издържах, но истината е, че ми беше много приятно и съм много горд, че успях да стигна до финала, без да се откажа".

Освен, че отправя неприлични предложения, Иво Димчев също е получавал такива. Като първо в класацията му е да играе главна роля на сцената на Народния театър в пиесата "Албена" по Йовков.

"Това автоматично значеше, че трябва да говоря на диалект и да се държа като полуидиот. Аз отидох на няколко репетиции, но в крайна сметка отказах и реших, че имам други приоритети по отношение на сценичните си изяви. Истината е, че са ми предлагали около 5 пъти да играя главни роли в Народния, но аз първо че пътувам непрекъснато и ще е много сложно да се координират тези "народни" изяви, а и не мисля, че финансово биха ме удовлетворили".

Иво Димчев обикаля света и не е убеден, че е способен да дискриминира света заради едно-единствено място или един-единствен човек.

"Намирам го за крайно неестествено. Мисля, че само гравитацията е тази, която ме задържа на земята, иначе отдавна да съм отлетял по разни неведоми космически пътища".

Преходът от театъра към музиката

"Музиката е била винаги част от мен и от работата ми. Истината е, че когато бях дете, още преди да започна да се занимавам с театър, в приятелска компания много често ме караха да пея. Но аз никога не съм гледал сериозно на това.

В момента, в който осъзнах, че без да искам, съм написал доста песни за различни мои спектакли, ги събрах в един концерт и ги изпях. Тогава разбрах, че всъщност аз мога да пея и то доста приятно. Дотогава пеенето беше най-вече орнамент към по-сериозната ми и комплексна работа по спектаклите. Но постепенно започнах да добивам самочувствие като музикант и сега нямам никакви проблеми да изляза пред публика и само да пея песни и не изпитвам вече угризения, че това не е достатъчно".

Това, което го кара да се чувства щастлив, е моментът, в който хората се кефят на това, което е създал, без значение дали е музика, спектакъл, картина, скулптура или текст.

"Аз си харесвам нещата, но не е достатъчно. Когато успея да ги направя важни и за другите, тогава съм много щастлив, тогава някак усещам че не съм сам. Свързвам се със света по един много естествен начин. И това Свързване с другите чрез изкуството по един понякога дори болезнено красив начин е всъщност смисълът на живота ми", заявява Иво.

Освен да прави изкуство, той обича и да гледа артисти. Но такива творци, за които изкуството, което правят, е религия.

"Това обикновено си проличава в първите няколко секунди, докато ги гледаш, слушаш или четеш. Именно тези артисти са истинските шамани. Това са истинските духовни лидери на човечеството, защото те имат достъп до всяко кътче от несъзнаваното ти и никога не биха злоупотребили с това".