Кой ще те защити, мамо? Историята на 18-годишния Макс, загинал на фронта

В шивашката фабрика, където Ирина Краснокутска работи, произвеждайки униформи и бронежилетки за украинската армия, никога не са били толкова заети.

От месеци се очакваше контраофанзива срещу руснаците и днес президентът Зеленски призна, че е в ход.

"В Украйна се водят контранастъпателни и отбранителни действия", каза той. "На какъв етап няма да говоря подробно."

Повече от всеки друг 46-годишната Краснокутска знае болката, която очаква семействата на много от войниците, които ще носят нейните униформи в предстоящите битки. На телефона й има снимка на красив млад мъж, който държи  шарена котка и сияе на 18-ия си рожден ден - нейният син Максим. В рамките на шест месеца той беше мъртъв - в този момент той е най-младият украински войник, загинал на фронтовата линия.

"Знам, че тези униформи са за синовете на други майки", казва тя пред The Times, а очите й се зачервяват. "Не искам никой да минава през това.. Това е нашето младо поколение, което ни трябва за бъдещето. Синът ми имаше целия си живот пред себе си. Как можем да изпращаме 18-годишни на фронта?"

Тя е решена да разкаже историята му. И въпреки че е безупречно облечена и гримирана, майката признава - оцелява само на терапия с антидепресанти.

Малкият им роден град, Полтава, в централна Украйна, е пълен с паркове и почти не е засегнат от боевете, въпреки историческото му значение за руснаците. Това е мястото, където армията на Петър Велики побеждава шведите през 1709 г., установявайки страната като сила в Европа.

Но войната го е белязала дълбоко.

Максим, известен като Макс, изглежда е имал всичко, за което да живее. Той обичаше джаза, котките и Формула 1 - котката му Кими беше кръстена на финландския пилот Кими Райконен. Той наскоро стана алт саксофонист в Полтавския оркестър, пишеше собствени композиции и тъкмо завършваше музикално училище, надявайки се да учи в консерваторията в Днепър, след което да стане професионален музикант в чужбина.

Вместо това на 25 февруари миналата година, ден след руската инвазия, той стана част от армията. Краснокутска е ужасена. По-малкият й син, Евгени, на 13 години, е с чупливи кости и е в болница. "Казах на Макс, че всички можем да се евакуираме в чужбина, но той ми каза: "Мамо, ако аз не защитя теб и Полтава, кой ще го направи?"

Три дни по-късно, на 28 февруари, той и около 60 млади мъже от Полтава, всички под 30 години, са изпратени на тренировъчен лагер в Лвов в Западна Украйна. След дни той й каза, че е преминал от силите за териториална отбрана към редовната армия, присъединявайки се към 66-и батальон.

"Тези момчета никога преди не бяха държали оръжие", каза тя. "Макс беше студент, току-що навърши 18 години, не трябваше да бъде призован. Бях в паника, но си помислих: "Те са млади мъже и ще преминат през дълго обучение и това е Лвов, далеч от действието, не е Харков или Донецк."

Спокойствието й продължи само до 13 март, когато дойде новината, че базата му Яворов е била ударена от руски крилати ракети, убивайки десетки войници и чуждестранни доброволци. Една от ударените сгради беше мястото, където Макс беше настанен, но по чудо той оцеля. "Жив съм", пише й той в съобщение веднага след това. "Но това е истинска война, страшно е."

След два месеца артилерийско обучение Макс е преместен в друг лагер в Чернигов в североизточна Украйна. Той също беше ударено от руски ракетен удар.

"Сякаш ракетите преследваха сина ми", каза тя, попивайки очите си с кърпичка. "Всяка сутрин му изпращах съобщения, питайки "Как си?", а ако той отговори си мислех: "Добре, мога да оцелея до вечерта." Каза им, че е в списък, от който всеки ден изпращат войници на фронта. "Попитах го: "Как могат да те изпратят, толкова си млад?"

Малко след това той беше преместен и не му позволиха да им каже къде се намира. До началото на лятото той е служил като стрелец сред боевете в Запорожие, Суми и Донецк. През юли Макс каза на родителите си, че отива още по-напред и не можеше да им каже къде. Но от снимки и писма, които им изпраща в Telegram, те разбраха, че е в Покровск, на източната фронтова линия в Донецк, само на 500 метра от руснаците.

Той предупреди майка си, че ще има моменти, когато той ще бъде недостъпен. "Бях отчаяна", каза тя. "Изпращах му съобщения и понякога не получавах отговор три дни."

Въпреки това той вярваше, че има очарователен живот. В края на юли той се обади на кръстницата си Лина и й каза, че се е върнал от мисия, в която всичките му колеги войници са били ранени или убити. "Не се притеснявай, аз съм късметлията", каза той.

На 27 юли той изпрати видео как ги атакуват с фосфорни снаряди и сърцето на Краснокутска се сви. "Нашите хора просто си стояха там, докато тези снаряди падаха", каза тя. Това беше последният им контакт. "Бяхме обезумели. Обадихме се в щаба на неговия батальон и в министерството на отбраната, но никой не ни каза нищо."

Два дни по-късно дойде новината, че някой от Полтава е убит. "Тогава знаех", каза тя, въпреки че минаха още два дни, преди да бъдат официално информирани.

По-късно те научиха, че ден след като е изпратил видеото той и друг войник са били улучени от руски артилерийски снаряд в изкоп в Маринкахе. Макс беше убит на място, а другият войник ранен. Само след два дни той трябвало да се прибере у дома за две седмици в първата си почивка. "Бяхме толкова развълнувани да го видим", каза тя.

Вместо това се върна само тялото на сина й, заедно с неговия пръстен, часовник, метален кръст, който носеше, и военното му куче.

На 5 август той е погребан в новосъздадената Алея на героите, част от гробището в Полтава Затурине, което сега е запазено за войници.

Тъй като Макс беше най-младият доброволец в Полтава и добре познат в оркестъра, той се превърна в местен герой. Децата от училища решиха в негова памет да събират пари, за да купят бронежилетки, захранващи банки и други артикули за неговия полк. Много хора дойдоха на погребението му с червени рози. Краснокутска беше неутешима. Но това не беше всичко. След погребението по-малкият й син се оказа в болница за 45 дни. Докато била при него, съпругът й, шофьор, получил инфаркт и също попаднал в болница. "Смъртта на Макс разкъса света ни и предизвика вълна от тъга", каза тя.

Неспособна да скърби правилно, тя се ядоса. "Първо към руснаците, за които дори нямам думи", каза тя. Но тя също има въпроси към себе си.

"Искам да знам кой е наредил той да бъде изпратен на фронта", каза тя. "Той беше толкова млад. Всички тези доброволци имаха героизъм и патриотизъм - те не бяха оборудвани да водят война."

Като най-младият загинал по това време, тя се бори той да бъде официално признат за герой. Името и снимката му са сред непрекъснато нарастващите числа на Стената за възпоменание на падналите в Киев, но тя казва: "Никога не сме получавали писмо от Зеленски или от който и да е военен командир."

Сълзи се търкалят по лицето й, докато добавя: "Създадохме петиция той да бъде признат за герой и я изпратихме до министерството на отбраната, но те ни казаха, че нещата не стават така."

Тя казва, че украинската традиция е да се раздават притежанията на мъртвите в рамките на 40 дни, но той няма много. Преди смъртта си Максим я помолил да даде дрехите му на бежанци, идващи от изток. "Животът ми се промени, мамо", каза й той. "Нямам нужда от всички тези неща, просто ми запазете яке и някакъв спортен екип."

Украйна винаги е пазила в тайна броят на жертвите, но след 15 месеца от началото на конфликта има три реда свежи военни гробове в гробището — 134 убити войници — над тях се веят сини и жълти украински знамена. Близкият участък с пасище е готов, ако е необходимо, а по магистралата военни превозни средства тракат напред, някои с нова западна броня, като немски танкове Леопард.

Докладите показват, че украинската армия напредва в три посоки — механизирани бригади удвояват атаките южно от Орихов, в Запорожка област; към Токмак, за да се опита да прекъсне сухопътния мост на Русия към окупирания Крим, както и около дълго водения бой за град Бахмут, в района на Донецк.

Засега те изглежда са изправени пред твърда руска съпротива, като и двете страни твърдят, че са нанесли големи загуби.

Във фабриката Краснокутска помага да се изработят още униформи и се старае да не ги мокри със сълзи.

В телефона си тя пази снимките на усмихнатия си син, свирещ на саксофона си. "Така искам да го запомня", казва тя. "Но с цялото си същество желая да не се налага да жертваме повече от най-младите и най-добрите си."