Не са много селищата, които се намират никъде, т.е. нито в една, нито в друга държава. Селцето Нахуатерике обаче е изключение. Поне до 1992 г., когато е обособена границата между Ел Салвадор и Хондурас. И макар че на хартия селището е в Хондурас, в реалност нещата са по-различни.

Маркос Аргета се изкачва до най-високата точка на селото и казва замислено: „Там е Ел Салвадор“, сочейки към мъглив синкав вулкан в далечината. „А това - казва Маркос – това е Хондурас, ето там, където са полетата с царевица“.

Той свива раменете и добавя: „Всъщност ние не сме нито от едните, нито от другите. И двете страни са ни изоставили.“

През 1969 г. между двете държави избухва 4-дневна война. Една от причините е, че населението на Ел Салвадор се е пръснало да живее и да строи домове отвъд зле дефинираната граница, в земи, които Хондурас смята за свои.

През 1992 г. международен съд е отсъдил село Нахуатерике, дом на около 6500 салвадорци, да остане в границите на Хондурас. Но вече повече от 20 години след това държавата Хондурас малко се интересува от това.

Селяните не участват в политическия живот на страната, те не членуват в никоя партия, а и партии при тях няма. Както и полицаи.

Учителят в местното училище идва от хондураския град Маркала, намиращ се на 32 км. Същото понякога прави и свещеникът. Но за други важни обществени услуги жителите пътуват по-малко – само 12 км., пресичайки границата с Ел Салвадор.

„Много хора не искаха да са хондурасци, но нямаха избор. Не могат да напуснат, защото нямат земя никъде другаде“, обяснява Маркос и продължава „Всички си помислихме обаче: „Е, поне Хондурас ще се погрижи за нас“. Но селяните твърдят, че са забравени.

„Имаме сериозни проблеми със сигурността. Всеки може да дойде необезпокояван – трафиканти на наркотици, престъпници“, продължава разказа си Маркос Аргета, който е местен лидер, на когото хората се доверяват. Дори често е молен да отсъжда, когато двама души са в конфликт и не могат да се разберат.

Военните постове по черния прашен път, водещ към Ел Салвадор, проверяват единствено за трафиканти на дървен материал. Преди да бъде дефинирана границата, износът на дърва за Ел Салвадор е основният поминък на хората от селото.

Лошото е, когато имат нужда от медицинска помощ. Селяните изминават 20 километра, често пеша, през границата, за да достигнат до най-близкия доктор.

„През зимата е много трудно да преминеш по пътя. Може да отнеме два или дори три часа. Ако някоя жена има усложнения с бременността, става много опасно. И жени, и бебета са умирали, опитвайки се да стигнат до доктора“, споделя още Маркос.

Същото пътешествие се налага да се прави и в случаите, в които хората имат работа до банката. Всъщност една трета от тях имат роднини в САЩ, от които получават финансова помощ.

А и средното училище за тези, които могат да си го позволят, се намира отново в Ел Салвадор.

Електричеството в селото идва от Хондурас, а газта за битови нужди – от Ел Салвадор. Повечето хора слушат салвадорското радио и получават по-силен сигнал за мобилните телефони (малцината, които имат) оттатък границата.

Един от най-трудните въпроси, не на шега, е кой футболен тим подкрепят хората. Войната от 1969г. е известна и като „футболната война“, защото съвпада с футболни квалификации между двете държави, които са съпроводени с масови размирици.

Днес част от жителите са за Ел Салвадор, част - за Хондурас, а трети категорично отказват да вземат страна.

През 1998 г. двете държави сключват договор, според който хондурасците в Ел Салвадор и салвадорците в Хондурас имат право на двойно гражданство.

Но 15 години по-късно 1000 от славадорците в Нахуатерике все още нямат хондураско гражданство. Без него те не могат да работят за държавата, да получават социални помощи, да вземат заем или шофьорска книжка.

По време на избори политическите партии не си правят труда да провеждат предизборна кампания в селото, а само малка част от селяните си правят труда да пътуват до съседния град, за да гласуват.

Хората тук са се заселили преди около век, дошли от Ел Салвадор, заради пренаселване на територията. Малкият Ел Салвадор е едва една пета част от територията на Хондурас, но за сметка на това е с повече население.

Все пак през последните няколко години изолацията на селцето е напът да остане в миналото. Ако през 2010 г. само 200 души са имали хондураско гражданство, то през 2013 г. те са вече около 5000.

Следващата стъпка към интеграцията е приобщаване на селцето към хондураската административна система – или като се разпредели административната работа по съседните общини, или като се образува нова община.

Според Маркос не е добра идея да се разпределя работата по другите общини. „Там хората не харесват салвадорци. Смятат ги за чужденци, не ги приемат добре. Единственият начин нашите хора да се почувстват приети е, ако Нахуатерике стане община.“

(BBC)

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase