Трети март - време за обединение

Тази статия не е преразказ на исторически събития, а размисъл за това, как ние българите възприемаме националния си празник. Подробностите за 13-тата подред война на Русия с Османската империя и за подписания в Сан Стефано (днес Йешилкьой, квартал на Истанбул) мирен договор могат да се намерят във всеки наръчник по българска история.

Едва ли ще е преувеличено, ако кажем, че голямата политическа тема в Третата българска държава, от края на 19-ти век досега, е практически неизменна: Русофилия и Русофобия. От този изтощителен за народната енергия дебат никой и нищо не беше и не е пощаден - дори, когато става дума за най-светлите възрожденски синове на народа ни.

Не е тайна например, че според мнозина Иван Вазов бил русофил, а Захари Стоянов - русофоб. По този твърде опростен и шаблонен начин се говори и за Стефан Стамболов, Капитан Петко Войвода и т.н. Списъкът с имената може лесно да бъде продължен.

Подобни твърдения в наши дни могат да се чуят не само по софийските кръчми, но и в телевизионни диспути между представителите на т.нар. българска интелигенция. Доколко те са оправдани е друг въпрос, но българинът безспорно обича да слага етикети върху хора, идеи и обществени процеси, които по правило не познава добре.

При нас, високият тон, ругатните и яростта на изражението, като че ли винаги могат да заместят доводите на разума и познанието. Това изглежда са историческите комплекси на тези, които обикновено никой не чува; на тези, на които не им се обръща достатъчно внимание.

С помощта на собствените ни прибързани заключения и неадекватни реакции, българската модерност отново показа нашата невъзможност да се обединим около нещо, което всички да приемаме за свято, неопетнено и праведно. От тази наша характерна черта произлизат и най-големите проблеми за българската нация, както преди, така и сега.

„Политиците ни са англофили, войската ни е германофилска, народът е русофилски и останах само аз българофил“, казвал навремето цар Борис III и, като че ли в тези негови думи се оглежда цялата неуместност на всякакви български претенции за величие, защото народ, който не може да обедини сам себе си е призван да се бори единствено за собственото си оцеляване.

В този контекст нека си спомним и за едно писмо, което Гоце Делчев пише до своя приятел Никола Малешевски след поредното разцепление на ВМРО: „Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тази болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е в наследство в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани!"

Думи на отминали герои и отминали величия, често повтаряни и още по-често забравяни. За 130 години, от делби и ежби, в България не остана нищо неосквернено. Трети март не прави изключение.

Когато, в началото на 1990 г., с решение на Народното събрание, Трети март бе обявен за национален празник, това не бе посрещнато безрезервно от едно, както винаги, разделено българското общество. Нямаше как да бъде другояче.

Началото на прехода беше период, в който, за пръв път след 45 години, бяха коментирани открито редица антибългарски действия на руската и съветската дипломация, а те не са малко.

По време на злополучния Берлински конгрес, Русия раздаде български земи, за да компенсира своите териториални придобивки в Бесарабия. По този начин Северна Добруджа се озова в Румъния, а Пирот и Враня станаха част от Сърбия, за да може Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, което беше нейната награда за спазвания по време на войната неутралитет.

Освен това, Царска Русия грубо се намесваше във вътрешните работи на България след Освобождението – начин на действие, който се превърна едва ли не в традиция за Москва през следващото столетие.

В допълнение, Русия отказа да подкрепи Съединението и ни остави сами да се оправяме със сръбската инвазия, не застана на наша страна и след 2-та балканска война, когато не пожела да вразуми нашите съседи. Резултатът беше, че в годините на Първата световна война руски и български войници застанаха едни срещу други из полята на Добруджа. И това далеч не е всичко.

Следват болезнените събития от близкото минало, когато СССР ни окупира без нужда през 1944 г., а официална Москва подкрепи закърпените с бели конци лъжи на македонизма.

Ето защо никак не е учудващо, че бързо се намериха хора, които почнаха да тръбят, че Сан Стефанският мирен договор е всъщност само един успешен ход на руската дипломация, с който се цели да се измерят границите на търпението на европейските велики сили спрямо руските амбиции за контрол над проливите. Подобни твърдения продължават да се тиражират и днес.

Оказа се, че за някои наши сънародници, самото подписване на договора на тази дата станало единствено защото, това е годишнината от възкачването на император Александър II на руския престол.

Съвпадението може би не е изцяло плод на случайността, но нима това е всичко, което ние като българи можем да извлечем от Трети март - денят на българското възкресение след 500-годишното османско иго! Действително ли е толкова къса нишката на родовата памет, която ни свързва с времето на робството, че превръщаме дори миговете на национален възторг и духовно извисяване в нещо низко и банално!

Срещу възраженията на този вид хора, за които политическата конюнктура и обстоятелствата на днешния ден взимат превес над един от най-свидните исторически спомени на нашия народ, не е нужно да се привеждат някакви специални доводи, освен думите на очевидците:

„Самият народ тръгна на война начело с царя. Когато прозвуча царското слово, народът нахлу в църквите по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, народът се кръстеше и всички се поздравяваха един друг с войната“, пише през 1877 г. Достоевски в своя прочут „Дневник“.

„Българите посрещнаха нашите воини с възторг, със сълзи. Малките деца се хвърляха на шиите им. Каква страна, каква природа! Грозде, праскови, бадеми, орехи. Какво изобилие. Тук би могло да се направи земен рай, а какво става сега!...“, е написал в едно от писмата си до дома руският писател и герой от освободителната за нас война Всеволод Гаршин. Риторичният му въпрос за съжаление не е загубил нищо от своята актуалност и в наши дни.

Когато започва мобилизацията Гаршин е едва 22-годишен студент. Младежът се записва като доброволец и в писмото до майка си е написал "Аз не мога да се крия зад стените на заведението, когато моите връстници излагат чела и гърди на куршумите. Благослови ме!".

Известни са също така думите на Тургенев „Ако бях по-млад, аз сам бих тръгнал натам“. По същото време роднини и почитатели едва успели да удържат 50-годишният Лев Толстой от участие във военните действия. Знаменитият граф не спирал да повтаря „Цяла Русия е там, длъжен съм да отида“.

Тук вече не става дума за дипломатически игри и сложни международни преговори. Тук не говорим за съображенията на външния министър княз Горчаков, нито за плановете на руския двор и генерален щаб, а за готовността да помогнат и за саможертвата на стотици хиляди руски синове и дъщери, които легнаха и осветиха с костите си нашата земя.

През очите на нашите български предци, тази война изглежда без съмнение доста по-различно, отколкото през нашите собствени, но истината за Трети март е скрита точно в техните безценни спомени, които заглушават всички ненужни дискусии „за“ или „против“ националния ни празник, защото през дните на робството все още нямаше русофоби.

"Всичките велики събития подир Освобождението бледнеят по отношение на дълбокото значение пред оня чуден час, когато руският император, като въплъщение на лучезарния блян на цяла върволица поколения, стъпи на българския бряг, обиколен с обаянието и славата на едно божество, и изрече думите: Да бъде свободна тая земя!".

Думите са от мемоарите на Иван Вазов "Какви дни тревожни, необикновени, чудни!", публикувани през 1900 г.

Колко е лесно днес, след 130 години, да бъдем безмилостни съдници на тази драма, но, както казва свидетелят на тези паметни събития, академик Юрдан Трифонов, „не трябва да забравяме неща, които са стопляли сърцата на нашия многострадален народ през време на тежкото му робство“. Точно затова не е редно да виним нашите непретенциозни прадеди, че за тях Русия беше името на надеждата.

Ще е добре, ако поне на този ден, забравим това, което ни разделя. Трети март е време за обединение. 

Предвид факта, че 3 март напоследък е повод за среща в медийното пространство на различни гледни точки и преоценки на историческите събития и спазвайки принципа Dnes.bg да бъде демократична медия, в която балансирано да са представени различните мнения по най-актуалните проблеми в българското общество, поместваме настоящия текст на Борислав Евлогиев. Редакцията на Dnes.bg обаче не се обвързва с тезите, прецизно изложени и аргументирани в статията на нашия автор.