Протестират с коли с българска регистрация в Скопие

Доста години минаха откакто СДС предадоха България като признаха Македония за отделна независима държава.За съжаление някокй хора бързо забравят,истинските българи помнят. отговор Сигнализирай

Македония като българска земя Проф. Михаил Арнаудов(откъс от беседа, държана в гр. Битоля на 4 юлий 1941 г.)Всички обективни наблюдатели на народностните отношения на Балканския полуостров са признавали численото първенство на българския народ, като при това не са делели главното население на Македония от населението на Северна България и на Тракия. Македония като област, очертана на север от Рила и Шар, на запад от албанските планини, на юг от р. Бистрица и Атонския полуостров и на изток от р. Места, е обитавана от VII век насам предимно от българи. Гръцкият етнически елемент се е запазил в някои южни и източни краища, турският сравнително по-нов и в постоянен упадък в изолирани гнезда по течението на р. Вардар, а албанският с агресивността си от XVIII век насам, поддържана от местни феодали-насилници и от турското правителство в няколко купчини селища източно от албанските планини. Българският народностен характер на Македония, в нейната цялост, не е подлежал никога на съмнение и множество свидетелства на незаинтересувани пътешественици, етнографи и езиковеди потвърждават това. Не само прастари български градове и села, които стоят в тясна поселищна връзка помежду си, но и прочути от много векове български светилища са придавали на тези предели най-определен народностен отпечатък Достатъчно би било да поменем старославните манастири Св. Пантелеймон в гр. Охрид, основан от св. Климент Охридски; Св. Наум край Охридското езеро, основан от едноименния светец при съдействие на царете Борис и Симеон; Калища до гр. Струга; Пречиста край гр. Кичево; Св. Иван Бигор в долината на р. Радика, северно от гр. Дебър; Св. Атанас при Лешок, край гр. Тетово и много други още, които, издържани и тачени от българското население като места за масово благочестиво поклонение, са крепели народностното чувство и са давали български облик на тези покрайнини. Нищо подобно като културно-религиозни центрове, разсадници на писменост и символи на народностно минало, не знаят ни албанци, ни други случайни етнически елементи, като аромъните например, в Македония. До неотдавна българският елемент тук е бил още по-компактен и значителен, отколкото той се представя при някои по-нови раздвижвания. Гръцката денационализаторска черковна пропаганда, поддържана особено ревностно преди освобождението на България от атинското правителство и от Цариградската патриаршия, и албанските прониквания, насърчавани от турската централна власт и от местните бейове, за да се изместят трудолюбивите българи или се убие у тях всеки дух на непокорство и на стремеж към свобода, са успели да разредят в някои пунктове българските поселища. Стотици хиляди българи, преследвани от покварената администрация на Абдул Хамида, която е пълнела с тях затворите, и от нападенията на албанците, е трябвало да емигрират в съседните или по-далечните страни, особено в България и Америка, за да спасят живота си. Така албанците правят на запад, по Горния Вардар и край Дебър, Охрид и Костур, някои завоевания, които колкото и гибелни за българите в икономическо и социално отношение, не са били в състояние да накърнят българската физиономия на тези предели. Нека се помни обаче, че в областта Гора, на северозапад от Шар, и в други части на вътрешна Албания има и досега много български селища, които са остатък от по-значително, насила помохамеданчено население. И както ние не претендираме да бъдат тези места присъединени към България, така и Албания няма право да претендира за български области, в които живее незначително албанско население, съставено само от късни пришелци. Изцяло взета, Македония се представя и днес, въпреки всички насилствени или доброволни изселвания на българското население, продължени систематично и под югославско управление, като българска в етническия си лик, културния си живот и икономическото си развитие. Турци, гърци или албанци не са могли нито числено, нито стопански да се наложат като господствуващи и да нарушат старата българска основа на страната. Колкото се отнася до историко-политическото гледище по предмета, ще забележа следното. До Берлинския конгрес от 1878 г. не съществуваше никакъв македонски въпрос за европейските кабинети. Имате само един общобългарски въпрос тоя за гарантиране гражданските свободи и културните права на българското население, което обитава средищната зона за Балканите от Добруджа до Костурско и от Ниш до Одринско. В своите познати на пял свят предели българският народ образува непрекъснато и здраво ядро, което има един език, една религия, една книжнина и еднакво силно развито народностно съзнание. Гигантската борба на българите през XIX век за духовно обединение, и то около една независима черковна власт, на която се падаше, по законодателните традиции в Турско, и светска юрисдикция, завърши в 1870 г. със създаването на българската автономна екзархия. Съгласно с фермана за учредяването на тази българска народностна институция трябвате да се произведе плебисцит в частите на Македония, подвластни до тогава духовно на гръцката патриаршия. Въпреки всички противодействия на тая патриаршия, Македония се изказа, под пряката контрола на турското правителство, в преодоляващото си мнозинство в полза на българската екзархия. Така се установиха български владици в Скопие, Дебър, Охрид, Битоля и другите и български екзархийски наместници в Костур, Лерин, Воден, Енидже Вардар, и така в диоцеза на тия епархии влязоха всички българя на Македония, включително и тия в съседство с българо-албанската граница: в Тетовско, Гостиварско, Кнчевско, Стружко и т. н. На конференцията в Цариград от 1876 г., на която бяха свикани представителите на Великите сили за да установят автономията на някои народностни групи в Европейска Турция, западната граница на България беше прокарана, по силата на етническия принцип, така, че Ниш, Скопие, Тетово и Охрид, с целия Нишки и целия Скопски санджак, и градовете и околиите Костур и Лерин оставаха в проектираната българска държава. Договорът от Сан Стефано от 19 февруарий 1878 година, който определяше границата на новото българско княжество, даваше градовете Ниш и Лесковец на Сърбия, но само като компенсация за участието й във войната на руска страна, а оставяше на. България колкото се отнася до западната и южната й част градовете Пирот, Враня, Качаник, Тетово, Дебър, Струга, Корча, Костур, Воден и Енидже Вардар, заедно с устието на Вардар. Берлинският конгрес малко по-късно (13 юлий 1878 г.) под влиянието на Англия, която по въпроса за България беше успяла да вземе предварителното съгласие на Русия, разпокъса българската земя на няколко части, като възвърна на Турция цяла Македония и като пося с това ново семе за размирици в нашата нещастна страна. Няма да излагам тук мартирологията на българския елемент под новото робство, но ще изтъкна само, че българският дух се прояви в масови революционни движения, едно от които, Илинденското от 1903 година, доби същински епически замах. Никоя друга нетурска народностна група в Македония не с показвала не по-рано, ни по-късно нещо подобно като манифестации на борческо народностно съзнание по простата причина, че числено ни една от тях не е играла никаква особена роля. Войната от 1912 година, която изправи един християнски съюз на Балканите против Турция, имаше за изрична предпоставка признаване от сърбска страна на българското етническо надмощие в Македония. Чрез договор от 29 февруарий 1912 г. сърбите оставяха земите на изток от линията ОхридВелес на България като безспорно български, а тия на запад от тая линия та до Шар планина и албанските планини като спорни; трябва да се каже, спорни само поради претенциите на сърбите да имат по-големи териториални придобивки от съюзнишката война. И че в тази втора зона живееха главно българи и никакви сърби, доказваше решението на Лондонската посланическа конференция от 1913 г., което определяше и източните граници на Албания наспроти българска Македония. Българският характер на тази област бе признат по-късно, в 1923 година, и от самите албанци в лицето на тяхната революционна организация. Именно: Вътрешната българска революционна организация в Македония и Албанският революционен комитет сключиха тогава съглашение, по силата на което двете представителни тела, които се опираха на масите долу, даваха клетвен обет за отхвърляне сръбската власт, като признаваха за народностна граница между българи и албанци границата, която винаги е делела двата народа Шар планина и южните от нея височини, с Тетово, Гостивар, Дебър, Струга, Кичево и Охрид в пределите на българска Македония. В този ред исторически актове и документи, които признават цялостния национален облик на Македония и българските права над нея, трябва да поставим обаче на най-видно място договора от б септемврий 1915 година, сключен между Германия и България, по силата на който двете сили трябваше да си сътрудничат в случай на война. Съгласно с 1 от тайната спогодба към този договор Германия гарантираше на България цяла Македония, завзета в 1913 година от Сърбия, еднакво и спорната, и безспорната зона, т. е. с границата на запад, която бе в сила до последното разгромяване на Югославия от април т. г. А съгласно с 3 на същата спогодба на България се връщаха земите, предадени по Букурещкия договор от 1913 г. на Гърция т. е. цялата Беломорска Тракия. България пък даде безрезервно своето сътрудничество на високия си контрагент, което й струваше страшни жертви, и така от 1915 г. до 1918 г. тя влезе във владение на частта от Македония, която бяха заграбили вероломно сърбите в Междусъюзническата война от 1913 година. Сега когато историята сякаш се повтори, със същото враждебно поведение на Сърбия (респ. Югославия) и със същата неизменна вярност към Германия от българска страна, нима този свещен договор за мир и приятелство от 1915 г. би трябвало да бъде нащърбен в една точка, която не досяга никакви германски интереси, но гарантира най-авторитетно признатото отдавна българско народностно право? Македонските българи са полагали винаги героични усилия за своята независимост. Днес те имат всички основания да очакват свързването на цялата си страна с общото отечество, за да не стават обект на денационализация, а неправдата над тях извор на бъдещи опасни смутове. Съдбовното значение на македонския въпрос за бъдещето на България се е съзнавало отлично от първите български държавници току след Освобождението. Един от тях, най-прозорливите, а именно Константин Стоилов, като разглежда в 1882 г. обстойно в един доклад до княз Александър I възможностите да се подготвим за една ревизия на решенията, взети в Берлинския конгрес, за да влезе и Македония в обетованата земя, т. е. в обединена България, казва: Днес архимедовият пункт на българския народен, па и на целия източен въпрос, лежи в Македония. Ако нашите индиции не ни лъжат, за Македония и в Македония ще се разиграе последният акт на източната драма, и тъй като въпросът ще се реши със силата на оръжието, то всичко зависи от това, кой ще бъде по-скоро на мястото и с кого ще бъде населението... Като погледнем малко по-надалеч и си представим разните етапи на народната си политика, то няма ни най-малко съмнение, че въпросът за осъществяване на Санстефанска България, въпросът за преобръщането етнографските граници на българската народност в политически, не е нищо друго, освен въпрос за Македония. Сякаш в съгласие с тая теория на мястото, посочвано като невралгична област и оспорвано с най-голямо ожесточение между балканците, се озоваха в последния голям двубой между двете световни групировки нашите съюзници и българските войски и населението взе нашата страна, както я бе взело в душата си много отдавна. Така се намери и архимедовият пункт, за да се даде едничкото правилно разрешение на българската проблема в западните краища. Нека засегна и културно-хуманитарното гледище по въпроса. Българското възраждане, въведено в края на XVIII век чрез обгърналата цяла Европа вълна на национално осъзнаване на поробените народи, докосна равномерно всички български земи, еднакво източни и западни. В него участвуваха революционери, просветители и писатели, които се вдъхновяваха от идеала на първия български историк Паисий (1762 г.) за отхвърляне гръцкото духовно иго и гръцкото образование и заместването им с българско народно духовенство и български език в училищата и книжнината. Запомнете добре, че патриархът на възраждането ни, монахът Паисий, бе родом от Македония, именно от с. Банско в Разлога. Тъй нареченият черковен въпрос бе собствено, в подбудите и крайните си последици, един културно-политически въпрос, тъй като чрез него се догонваше не само свобода на религиозната съвест, но и гражданско равноправие и официално признаване на българите като самостойна национална група. Започнатата първо в Скопие, около 1830 г., борба против фенерската духовна олигархия се доближаваше в методите и целите си до Немската реформация с нейния протест срещу грабителството на курията и нейната защита на простия народ, държан в невежество. От Струга и Охрид излязоха най-смелите апостоли на това колкото национално, толкова и нравствено движение, братята Димитър и Константин Миладинови и увенчаният поет Пърличев, успели да повдигнат цяла Македония в името на народна черква и просвета и страдали жестоко като жертва на фенерското коварство. В цяла Македония, въпреки гоненията на гръцкото духовенство и на турската власт, българската идея завладя стихийно умовете и доведе до триумф движението за народна българска йерархия чрез основаване на Екзархията. Редом с това движение се засилваше и образователното дело в страната. Книжовници като Кирил Пейчинович и Йоаким Кърчовски (първият от с. Теарце до Тетово, вторият от Кичевско) се опитваха да създадат още в 1814 и 1816 г. поучителна литература на простонароден език и в български национален дух. Техните усилия бяха продължени с ентусиазъм от няколко поколения патриотически надъхани водачи, голям брой от които спадаха към най-добрите български писатели, учени и политически мъже. Тук бяха и Неофит Рилски от с. Банско, първият наш педагог, открил по поръка на В. Априлов габровското модерно училище (1835); и Константин Петков от Бащино село до Велес, който в стихове от 1859 г. учи: Держи си харно свой ред и племя; и Теодосий Синаигски от Дойран, отворил в 30-те години на XIX век българска печатница в Солун; и Антим Ризов, човек с широко образование, завършил университета в Атина и станал учител на Атон, от гдето поддържа българското възраждане в Македония; и Константин Държилович от Воденско, сътрудник на Раковски и печатар в Солун, след Теодосия; и разпаленият патриот Йордан Константинов Джинот от Велес, учител в родния си град и ревностен сътрудник на Цариградски вестник през 50-те години; и Натанаил Охридски от с. Кучевища (Скопско), действувал в Русия за българското дело, подкрепял българската Екзархия и организирал Кресненското въстание от 1878 г. за присъединяването на Македония към България; и Партений Зографски от Галичник (Дебърско), възпитаник и другар на Димитър Миладинов, автор на ред книжовни трудове и борец против гърците като кукушки епископ от 1859 г.; и Кузман Шапкаров от Охрид, един от най-значителните български фолклористи, бранил пял живот правата на македонските българи с перо в ръка и описал най-подробно техния етнографски образ; и Йосиф Ковачев от Щип, първият наш научно подготвен педагог, учител в Щип и Велес, а после професор във Висшето училище в София; и Райко Жинзифов от Велес, разпаленият родолюбец, който като поет и журналист си спечели голямо признание в Русия, гдето неуморно работи за възраждането и освобождението на отечеството си; и много, много други, които вече с родните си места очертават вярно пределите на българския народ в Македония. От този безкраен списък на видни македонски българи не бих могъл обаче да изключа цвета на тяхната най-издигната интелигенция, гордостта на цяла духовна България от 60 години насам. именно от личните наши университетски професори Любомир Милетич (Щип), Иван Георгов (Велес), Димитър Матов (Велес), Никола Милев (Костурско), Александър Станишев (Кукуш); Александър Балабанов (Щип), Иван Снегаров (Охрид), после министър Андрей Ляпчев (Ресен), министър Димитър Ризов (Битоля), генерал Климент Бояджиев (Охрид), министър Никола Генадиев (Битоля), писателя дипломат Симеон Радев (Ресен), литературния критик, ваш достоен съгражданин, Йордан Бадев и много други. Изобщо в организирането на българската държава и в изграждането на българското по-високо образование (чрез Академията на науките и изкуствата и университета Св. Климент Охридски в София) приносът на македонските синове е бил твърде значителен. Македония не се е делила никога от духовния живот на България, била е винаги в най-тесни просветно-обществени връзки само с българската ръководна интелигенция и е отблъсвала всички опити да бъде използувана за противобългарски политически цели от Сърбия и Турция. Колко голяма е била в Македония привързаността към майчиното българско слово като орган на школното образование, личи вече от факта, че към 1912 г. тук са били издържани отлично уредени 1375 български основни и средни училища, с 2266 учители и 77889 ученици, както и 775 детски училища с 19214 ученици, срещу несравнено по-малък брой училища и ученици, издържали от сръбската и гръцката пропаганда. И тези две външни пропаганди, насърчавани от турците, които са прилагали принципа divide et impera, за да спрат възхода на жилавия и природно даровит български народ в Македония, не са могли да постигнат никакви обнадеждаващи резултати, колкото се отнася до разпокъсването на българската духовна цялост и убиването на българската воля за национално обединение. На четвърто място ще се спра на държавното и историческото гледчще по македонската проблема. При стария ред в Европа една от главните грижи на Великите сили: които имаха влияние върху Балканите, беше да се използува за егоистични цели разногласието на народите тук и да се прилага, при всяка нова историческа обстановка, теорията за равновесие на държавите, създадени върху развалините на Османската империя. Не се е зачитал принципът на народностите, нито по-общият интерес на културния Запад от едно трайно умиротворение на тази оспорвана област. Раздорите между балканските народи са се подклаждали било по силата на безмилостен империализъм отвън, било по силата на дребнави шовинистични домогвания отвътре, и така в Югоизточна Европа кипеше непрестанно котелът на недоволството и на опасните авантюристични замисли, способен да предизвика с избухването си най-непредвидени кървави междуособици, нарушавайки и световния мир. Починът на силите от Оста да организират целия континент върху основата на правдата и необходимото жизнено пространство за всички вдъхва пълна вяра у разпокъсания до сега български народ, че е ударил часът на неговото държавно обединение. Тъкмо за осъществяването на това обединение, идеал на българите от векове, ние водихме редица войни, взехме участие в световната война на страната на Германия и застанахме сега вярно до силите на Оста, за да допринесем за техния успех. На Балканите има един народ, доказал своята доблест и своята способност да служи на напредъка, и този народ, българският, очаква днес да затвърди своето национално битие, като се обедини териториално в името на безспорните си права. Отхвърляйки всяко посегателство върху чуждите земи, той иска да събере и закръгли своя доказан за всички национален патримониум, като не жертвува в угода на съседски безосновни притежания скъпи дялове от него. Ако в течение на последните няколко века някои плътно заселени с българи области са преминавали в гръцко, сръбско, румънско или албанско притежание, както показват точните исторически справки, ние не мислим, че може да се върши такава неправда и сега, като се късат нови части от българското отечество и се покрусява незаслужено българската душа. Наопаки, ние сме убедени, че всички междусъседски въпроси ще бъдат решени едничко въз основа на народностните, геополитическите и стопанските начала, възприети днес като меродавни. Западно-македонските и южномакедонските краища, населени предимно от българи, именно тия по линията СкопиеТетовоДебърСтруга и ОхридКостурВоден, наложително трябва да се свържат с Вардарската и Битолската област, към които принадлежат от край време в стопанските си интереси, съобщителните си средства, културните си нужди и националните си въжделения. Границите на Македония на запад и на юг, както са очертавани до сега, представят естествена географска и етническа цялост, която не търпи нарушение, тъй като би се стигнало до ощетяване на жизнени за населението нужди и разклащане на установените икономически и културни връзки. Не бих могъл, драги битолчани, да привърша моята кратка беседа, без да изтъкна и последното гледище по македонския въпрос, това на българския писател. Касае се тук до мнения, чувства и вдъхновения на ония, които въздигат словото ни до оръдие на изкуството; до изповедите и възторга на ония, на чиито произведения се възпитават поколенията, за да обичат родината си и пазят завета на дедите си. Несъмнено в това царство на поезията големите национални въжделения са намирали винаги своето законно място, тъй като поетите са били тачените вожда и пророци на народа си. И ето, няма голям български поет от Славейкова, Вазова, Христова и Яворова насам, който да не е изливал болката си за страданията на Македония, да не е изказвал любовта си към земя и народ там, да не е предричал триумфа на правдата и провалата на насилието между потомците на св. Кирила и Методия, св. Наума, Самуила от старо време и на Паисия, Миладиновци, Пърличева и други в ново време. Българската поезия, посветена на Македония, е огромна и само това вече говори за сърдечния отзвук на македонската неволя у нас. Защо у сърби и гърци няма нищо подобно, въпреки толкова напъни на политици и лъжеучени да доказват небългарския характер на страната, станала ябълка на раздора? Сигурно затова, защото вдъхновението нито се поръчва, нито може да бъде неискрено. Лъжата и лицемерието не са били никога подбуда за въодушевление, за поетически полет на мисълта. И така, ако никой сръбски или гръцки поет не е възпял Македония като своя родина, нито се е трогнал от робската й съдба, нито пленил от хубостта на народната й песен и на природата й, множество български поети, между които и първенците на българското мелодично слово, са стенали при болките или ликували при успехите на македонеца. Те са увековечили историята, природните красоти и борбите за свободата на Македония. Вместо много примери ето само един-два, които ще ни трогнат или въодушевят отново поради чистите си тонове и включената голяма любов към роба. Иван Вазов, за когото новите издирвания установяват, че води потеклото си от Южна Македония, понеже прадядо му Кирко Арнаудов е родом от с. Яновене, Костурско; увенчаният и най-популярен поет. на България, който издаде цяла сбирка. Песни за Македония, гдето възпя войните за освобождение от 1912 и 1915 г.; този истински наш народен поет, от когото българската младеж се учи да се възхищава от българския език, да обича беззаветно отечеството си, в най-широките му предели, и да усвоява големите национални и човешки добродетели; той ни даде не само гениалната ода за Братя Миладинови, но и разкошните по чувство, идея и форма Македонски сонети от 1883 г., първият от които гласи: Там, там душите и сърцата, братя! Там нашите стремленя и мечти, Там наште очи, умове, обятя, Там нека всичко българско лети; Там дето дивний Шар търпи проклятия, Де Охридското езеро ехти, Де дрънкат железа, стърчат разпятя, Де нашта Македония пищи. Света и себе нека си забравим И на забравените да отправим Надежда, братски думи и лучи. На щрек! Готови! Никой да не дреме: На всякой вик от тамо, шо ечи Към Бога първи да се отзовеме!Каква милост за македонеца-роб блика от тези редове, в които поетът зове за изпълнение на свещен дълг всички свои сънародници! И същата вярност към братята на юг и същата решителност да се брани тоя дел от отечеството срещу дръзки посегателства на враговете диша и вторият сонет Не даваме я: Не даваме я, не земята мила, Земята на светите ни отци. Не даваме праха на Самуила, Ни славата на двамата светци! Тя наша е! Тя с нази е носила От край ярем и търнови венци, Да, наш е Солун, Шар, Пирин и Рила, И песните на нейните певци. Не даваме я тъй как не бихме дали Завета на бащите си заспали, Зеницата на нашите очи! Не даваме, дор Бог стои отгоре, Дор в онез гори, поля, простори, Светото слово българско ечи!Да, светото българско слово е ечало и продължава да ечи в целия този край въпреки всички налитания на враговете ни да го заместят с чуждо, не свое! В стихотворението си Черното знаме от 1885 г., възникнало при гледката на едно шествие в памет на Кирила и Методия в София, при което посред рой трицветни знамена се веяло като трагичен символ и македонското знаме от чер плат, Вазов написва, из дълбоката си сърдечна болка, тия пророчески редове: Македонйо, родино мила! Люлко на гиганти и на слава, Бездно, що надежда не огрява, Бездно страшна на сълзи теглила! ... Но не си ти влезла още в гроба, Но сама ти няма там да влезнеш, Но ти, майко, няма да изчезнеш Освен с нашта кръв, сърца и злоба! Ах, ще дойде ден, и той голям е Но дор скокнем за теб всички братя И те сграбчим волно в обятя, Вей се черно знаме!Денят, който поетът предвижда с такава искрена вяра; денят, в който българи от долините на Янтра и на Марица прегърнаха волно българите от долините на Вардар и Струма той дойде най-после, след люти борби и жертви, но дойде, за да не се вее вече никога черно знаме при всенародните ни чествувания. Ще припомня още една пророческа дума на Вазова, този път от 1920 г., при вестта за подписване на позорния мир от Ньой. Обзет от скръб, поетът не губи надежда за по-добри дни и изказва като ясновидец, с твърда увереност в скорошната провала на насилието, тези мисли, които не можем да четем днес без вълнение: Уйлсон прогласи своите знаменити 14 точки, и те бяха приети с готовност от съюзниците му. И се посипаха въз главата на героична и нещастна България благата на правдата и справедливостта. Македония, българската, архибългарската страна, се отдаде на Сърбия..., даде се на Венизелосова Гърция друга част от българска Македония..., даде й се и нашата беломорска Тракия; отнеха на България южна Добруджа, златната наша Добруджа, и я харизаха на Румъния... Въдвориха на Балканите мира. Каква ирония! Каква подигравка с велики принципи... Какво светотатско посегателство върху разума, съвестта и чувството!... И омълча се Уйлсон!... И въдвориха победителите на Балкана мир. Сиреч, фърлиха семената на бъдещи раздори и кръвопролития. Защото насилието остая се' насилие. И неправдата остая се' неправда! И тя ще вика до небето, и тя ще подхранва в душите на цял народ пламъка на негодуванието и неугасимата жажда за възтържествуване на доброто въз злото... И като говори по-нататък за протестите на млада България срещу ограбването на отечеството ни, Вазов се обръща към учениците, понесли черни знамена, с припомняне за българските победи на юг и на север, при Лозенград, Тутракан и т. н., и с тия ободрителни и пълни с дълбоко упование думи: И вие ще се вдъхновите от техния (на бащите) пример на самопожертвуване и на доблест, за да поправите злото. Не, аз вярвам, че преди да порастете, много по-рано, то ще бъде поправено как, от кого това е божия тайна... Защото има едно Провидение, което бди над нашия юнашки, честен и добър народ. отговор Сигнализирай

много си неумен бе. Асо СДС не беше признало Македония, днес Македония щеше да е южна Сърбия. Ти явно това искаш. Не стига , че сърбите заграбиха цариброд и босилеград, а тоя иска и македония да им подари. Много ясно, че нашия интерес е Македония да е независима, отколкото в Сърбия отговор Сигнализирай

Български народни песни е сборник с текстове на народни песни от различни части на България, съставен от братята Димитър и Константин Миладинови от Струга. Той е издаден през 1861 г. в Загреб под заглавие Бѫлгарски народни пѣсни. Собрани отъ братья Миладиновци, Димитрıя и Константина и издадени отъ Константина. Въ Загребъ. Въ книгопечатница-та на А. Якича, 1861 отговор Сигнализирай

Темен се облак зададе - на врв на Пирин планина - Под облак орле леташе - Алово знаме носеше - Крвави солзи ронеше - Орлето грачи говори - Станвайте бракя не спийте ! - Од сон се разбудувайте ! - Бугарин реформи не дава ! - купува пушки мамзерки - сос долги бойни нажови ! - Станвайте бракя не спийте ! - Сос него да се биеме ! - За Славна наша Македония !!! отговор Сигнализирай