Двама западни журналисти убити в Сирия

СИРИЯ И ЛИБИЙСКИЯТ СЦЕНАРИЙ Май че вече свикнахме с бурните събития в Средния изток, с Арабските пролети и с идващите след тях Арабски есени. Затова можем лесно да се поддадем на изкушението и да сложим всичко под един знаменател, като подменяме само имената на държавите и техните лидери.Тогава мисленето ни ще е улеснено, но няма да е вярно. Защото и държавите, подобно на хората, са уникални. По някои неща си приличат, по други се различават, и вероятно в това се състои красотата на света. Философията на разумните международни отношения е в способността ни да уважаваме другите за това, което представляват в действителност, а не за това доколко на думи или на дело приличат на нас. Разбира се, всеки се променя, но това не трябва да става под външен натиск. Ако погледнем назад в историята, ще видим, че повечето нещастия са дошли от желанието на големите държави да направят останалите страни като себе си. Да се надяваме, че уроците на живота ще помогнат на днешните велики сили да изживеят тази болест и да станат носители не само на силата, но и на морала на човечеството.Боя се, че и в Америка има влиятелни личности, които предпочитат да сложат арабските страни в една кошница, за да не си дават труда да разглеждат всяка една поотделно. Някои от тях вярват, че както с психологическа и гореща война свалиха режима на Саддам в Ирак, властта на талибаните в Афганистан, а после и режима на Кадафи в Либия, ще могат да направят същото и с наследствената власт на Асад в Сирия.Нали схемата е отработена и проверена многократно: вълнения вътре в страната, масови демонстрации, въоръжени сблъсъци на бунтовници с властите, подкрепа отвън на опозицията с пари и оръжие, протести в света срещу липсата на демокрация и човешки права, съответна резолюция на Съвета за сигурност, създаване на временно правителство в изгнание, санкции срещу диктаторите, военна намеса по въздуха, по море и дори по суша, за предпочитане с ръцете на желаещи съюзници, и накрая сваляне на неудобното правителство. А после боричкане между жадните за власт и облаги местни демократи, подбиране на нужния за Америка лидер, както и овладяване на богатствата на страната от външните й покровители. Тази схема, задвижена преди година в Сирия, е призована да ускори желаната от Съединените щати промяна и в тази арабска страна.Без съмнение в днешния свят този сценарий би могъл да се използва навсякъде, ако неговият автор е достатъчно силен и разполага с пропагандна и друга подкрепа от съюзници и зависими по-слаби държави. Но има едно важно условие: избраната жертва трябва да е сама срещу могъщия терминатор, тръгнал да насажда поредния нов ред на земята кажи-речи със същите сечива, с които си служиха някогашните Рим, Берлин и Токио. По същество и в Ирак, и в Афганистан, и в Либия се случи това. Обаче нищо на Земята не съществува само за себе си. Всяка победа на велика държава срещу някоя от малките страни променя равновесието между големите играчи и така постепенно позициите на една велика сила могат да отслабнат необратимо, а на друга да бъдат укрепени задълго. Защото историята учи, че отстъплението на един бивш голям играч може да промени отношението към него на всички останали, а значи и да влоши шансовете му във вечното боричкане на великите държави за хегемония над света.Може би затова Русия и Китай този път не се въздържаха в Съвета за сигурност, който преди време узакони разтерзаването на Либия, а наложиха на два пъти вето на проекторезолюции за Сирия, които трябваше да предоставят смокиновия лист за нейното опитомяване. Тези действия на Русия и Китай са многозначителни, при това не толкова за самата Сирия, колкото изобщо за международния живот. Те очевидно нямат за цел да замразят обстановката в Сирия, нито да увековечат властта на президента Башар Асад, на неговото семейство и на алауитското религиозно малцинство. Промените в Сирия са неизбежни, но е нормално те да станат по демократичен начин, без външен натиск, постепенно и под ръководството на самите сирийци, които да запазят националното богатство в ръцете на своя народ, а не да го отстъпят на външните хегемони. Затова за сирийците е най-добре назряващата гражданска и конфесионална война (алауити - сунити) в тази изпълнена с противоречия страна да бъде по-бързо прекратена, промените да бъдат не само мирни, не само демократични, но и съществени.Това означава, че бедността в Сирия трябва да бъде овладяна, че за хората трябва да има работа, образование, здравеопазване и надежда за по-добър живот, а пропастта между богатите и бедните трябва постепенно да бъде преодолявана. Нито военната намеса отвън, нито едно бъдещо марионетно прозападно правителство няма да решат тези въпроси. Но в един свят, който става все по-малък, все по-беден и все по-опасен за всички, събитията в която и да е страна не са изолирани и не могат да се разглеждат сами за себе си. Перспективите на Сирия засягат не само нея, но и нейните съседи близки и далечни, както и глобалния баланс на силите. Затова анализът на сирийската криза трябва да бъде конкретен, съобразен със сложния възел от противоречия в нейния географски район, както и с по-големите въпроси на отношенията между великите държави.Би било добре, ако Сирия успее да блокира повторението на либийския сценарий, като използва някои различия, които са в нейна полза. Разбира се, решаващият фактор е подкрепата на Русия и Китай, две от великите сили, които засега не позволяват на Вашингтон, Париж и Лондон да разгромят поредната малка страна с типичното им жестоко хладнокръвие. За разлика от Либия, чиято армия беше слаба, защото Кадафи се боеше от военен преврат и залагаше на силите за сигурност, сирийската армия е добре организирана, многочислена и ръководена от верни на Асад генерали от неговото религиозно малцинство алауитите. При това тя разполага с голям брой подвижни зенитни ракети, които биха затруднили блокадата на страната по въздуха. В Либия още в началото на конфликта в редиците на опозицията преминаха някои от най-близките до Кадафи военни и граждански ръководители, но досега подобни трансформации в Сирия няма. Т. нар. Сирийска свободна армия представлява сбор от разнолики бойни групи, чийто самозван командир се намира в съседна Турция и поне външно е управляван от Анкара, а не от Вашингтон. Бойците от тази армия са сунити, някои са мюсюлмански братя в миналото разгромени жестоко от бащата на сегашния президент, което показва сериозна религиозна база на сблъсъка, но от друга страна, означава, че той може да бъде не само продължителен, но и крайно жесток и фанатизиран. Това предвещава още много страдания за обикновените хора, които ще плащат с кръвта си амбициите и на своите, и на чуждите политици. Затова сега е особено важно сблъсъците да бъдат прекратени, а страстите успокоени. Неизбежните промени е добре да настъпят след това.Може би в този конфликт, който все повече приема характера на гражданска война, външните фактори ще играят още по-голяма роля, отколкото в Либия. И съседен Ирак, и съседен Израел, и арабският великан Египет вероятно се тревожат от неконтролиран взрив в Сирия, който може да наруши крехкото равновесие в региона, да надхвърли границите на страната и дори да доведе до удари на Сирия по израелска територия. Вероятно и призивът на Айман ал Зауахири, оглавил Ал Каида след ликвидирането на Бин Ладен, за сваляне на режима на Асад кара властите в Израел да се замислят дали една бъдеща Сирия, управлявана от Мюсюлманските братя, няма да бъде по-опасна за страната им от сегашния добре познат опонент, с когото доскоро водеха неофициални преговори за решаване на спорните въпроси.Своеобразна е позицията на Турция най-голямата и силна съседка на Сирия. Както е известно, бързото развитие на Турция под ръководството на премиера Ердоган я превръща във важен фактор на международния живот. Смята се, че тя и Индонезия по значение идват непосредствено след гигантите от тъй наречената група БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай, а напоследък и Южна Африка). Затова влиянието на Турция в арабския свят нараства, но същевременно политиката й става по-сложна, тъй като не може да си позволи погрешни стъпки.Като ислямска, макар и неарабска държава, Турция вероятно смята, че арабският свят и особено съседна Сирия са естествен регион за нейната икономическа, политическа, идеологическа и всякаква друга експанзия, още повече че до преди век много от тези страни са били част от Османската империя. При оформянето на днешна Сирия една от провинциите й, населена с араби-алауити, бе предадена на Турция от френските колониални власти, а това не може да се забрави от Дамаск. Тези сложни отношения определят политиката на турските власти, които предоставиха убежище на сирийската опозиция, организираха създаването на Сирийски национален съвет от осем опозиционни фракции, както и приеха ръководството на т.нар. Сирийска свободна армия, очевидно желаейки да имат решаващо влияние върху бъдещото правителство на Сирия. Това означава, че Турция иска да води самостоятелна игра, която само отчасти съвпада с плановете на Съединените щати, Франция и техните приятели по отношение на Дамаск.И тука има едно сериозно противоречие. Америка вероятно обмисля варианта да реши сирийския въпрос чрез военна намеса отвън, като смята, че най-подходяща за тази цел е Турция, която граничи с районите, населени с алауити, тоест с базата на влияние на президента Башар Асад. На 13 февруари т.г. доскорошният директор за планиране на политиката в Държавния департамент на САЩ, а сега професор в Принстън, г-жа Ан-Мари Слотър писа следното по този повод: Турция трябва да подкрепи Сирийската свободна армия с логистика, разузнаване, оръжие, подготовка, комуникации и дори с военно съдействие от въздуха по северозападните граници на Сирия. Турция и държавите от Арабската лига трябва да обмислят и изпращането на сухопътни войски със значителната логистична и разузнавателна подкрепа от НАТО. Така че е твърде интересно каква ще бъде политиката на Турция към Сирия в близките месеци.Не ми се вярва, че турските опитни дипломати и политици ще си позволят военни действия в Сирия. Една турска военна намеса би била в интерес на Америка и Франция, но не и на самата нея, защото ще я компрометира пред арабските страни, а и пред останалия свят, във време, когато тя има дългосрочни планове за експанзия по всички азимути. Вероятно и Съединените щати, поне докато техен президент е Барак Обама, няма да се забъркат пряко в нова военна авантюра в ислямския свят. Храбрият войник Швейк от Париж се готви за президентски избори, а това го прави непредвидим: ако реши, че острата позиция срещу Сирия може да му донесе гласове и нов мандат, той може да оглави подготвяната Коалиция на приятелите на Сирия, но ако сметне, че военната намеса ще го провали, може да се ограничи с извънсилови варианти за съдействие на опозицията на Асад.И тук отново идва ред на Русия и Китай две могъщи държави, които преценяват своите действия в отделните региони от гледна точка на глобалните си интереси и глобалното съотношение на силите, при това не за месец или година, а за десетилетия напред. Ако искат светът да ги приема сериозно, те би трябвало да покажат, че Америка вече не е всесилна, че тя не може да прави навсякъде по Земята каквото си поиска. Конкретно за Сирия това означава, че Русия и Китай трябва и в бъдеще да блокират американските планове за намеса в работите на тази страна, а в процеса на неизбежните промени да намерят своето място и своите интереси, които да съответстват на интересите на народа на Сирия. Ако има конференция на приятелите на Сирия да участват в нея, или да инициират своя конференция на истинските според тях сирийски приятели. Ако Америка и нейните съюзници решат да заобиколят Съвета за сигурност, за да оформят някаква база за намеса в работите на Сирия, Русия и Китай биха могли да излязат със свои инициативи в Съвета, да потърсят съдействието на Индия, Бразилия, Пакистан, Индонезия, Япония и други влиятелни държави, за да предложат свой по-разумен план не само за решаване на сирийската криза, но и за справедливо решаване на другите подобни конфликти, които ще възникват непрекъснато. Важното е властите на Съединените щати да разберат, че те вече не са всесилни и не могат да налагат интересите си на целия свят независимо под какви псевдодемократични одеяния ги представят, за да бъдат преглътнати от наплашеното човечество. Защото разгромът на Сирия е крачка към разгрома на Иран, а разгромът на Иран е завоюване на решаващи позиции за евентуален бъдещ конфликт с Русия и Китай.А колкото до България, аз не зная каква е интимната същност на политиката ни по отношение на разрастващата се гражданска война в Сирия. Не ми се иска моята страна да е покорна следовница на интересите на Франция или Америка, дори когато те са опаковани в демократични станиоли. От десетилетия ние сме близък приятел на сирийския народ. Много сирийски младежи са учили в нашите университети, има щастливи смесени бракове между български и сирийски граждани, а децата от тях се чувстват и българи, и сирийци. Това приятелство не е от вчера и няма да свърши утре. Затова вероятно би трябвало да сме твърде внимателни, вземайки една или друга страна в този нещастен конфликт. Трябва да помагаме кръвопролитията да спрат час по-скоро, обстановката в Сирия да се успокои, сирийският народ самостоятелно да намери пътя за бъдещото си развитие, като и ние му помагаме със специалисти, с честни икономически връзки, с политическа и пропагандна подкрепа. Сирия е наш съсед по общите ни морски пътища. Затова нека поведението ни бъде такова, че утре да не се срамуваме, когато седнем на една маса с нашите сирийски приятели, както сега вероятно ни е неудобно, когато срещаме приятелите ни от Ирак. отговор Сигнализирай

Всички западняци да ги изтрепят в Сирия,те са организаторите на терористичните нападения там. отговор Сигнализирай

когато двама души си мерят оная работа третия да не си слага там *** казано е ясно и точно отговор Сигнализирай