Две тройки общинари поискали рушвет от Плевнелиев

БЯГАЙТЕ ДРУГАРИ КОМУНИСТИ , ДОКАТО Е ВРЕМЕ!СПАСЯВАИТЕ СЕ , ВЕЧЕ НЯМА ДА МОЖЕМ ДА УБИВАМЕ БЪЛГАРИ , ДА КРАДЕМ , ДА ОГРАБВАМЕ , БЯГАЙТЕ ДРУГАРИ КОМУНИСТИ , ЧУКОТКА НИ ЗОВЕ , МАГЪДАН Е ЗА НАС , БЯГАЙТЕ , ЕМИГРИРАЙТЕ , НЕ ОБРИЧАЙТЕ ДЕЦАТА СИ , КОИТО НЯМА ДА МОГАТ ДА КРАДЪТ ОТ БЪЛГАРИТЕ НА ГЛАД ! отговор Сигнализирай

Всички знаем че герб загубиха изборите на всички нива. Само олющени селски проибани шлифери мислят че герб имат някакъв шанс,но и тяхтите илюзии са история. Знаем че мнозинството от интелигентни българи отдавна напуснаха страната.НО, не се притеснявайте. Тази малка шепа от интелигентни,будни и работливи хора ще се борят срещу вас. Срещу вас-*** от *** необразовани селендури, мръсни грозни силиконови чалгарки,дебелогъзи противни малкoпишковски мутри,вонящи ***, грозни силиконови пачаври и армия от смахнати *** с основно образование отговор Сигнализирай

СЕМИНАР В СИРИЩНИК ПО ЧЕРВЕНО ГЕЙ ДУПЕВЪДСТВО . отговор Сигнализирай

БЯГАЙТЕ ДОКАТО Е ВРЕМЕ!НЕ ОБРИЧАЙТЕ ДЕЦАТА СИ!Хора, не се връщайте в никакъв случай в България. Новите (деца на комунисти, завършили на Запад) и старите комунистически кланове са превзели буквално цялата държава. Там няма парламент и партии. Партиите са различни кланове на комунисти. Правителството се олицетворява от държавна сигурност. Новият премиер Бойко Борисов е бивш комунистически престъпник участвал във възродителния процес и бивша охрана на Тодор Живков. КОЙ Е ПРИЕЛ ТОЗИ КОМУНИСТИЧЕСКИ *** В ЕВРОПЕЙСКАТА НАРОДНА ПАРТИЯ? НАГЛОСТТА НА ТЕЗИ *** НЯМА ГРАНИЦИ. Крайно време е да се каже на Европейския съюз, какви са тези хора, които ни управляват! Малкото хора, които са останали живеят в абсолютна мизерия. Единствените, които живеят в охолство са копелетата на бившите комунисти - полицай, военни, пожарникари и *** от ДАНС (те взимат заплати 2000-3000 лева, безплатни жилища и всякакви облаги и 1000 лв. пенсии). Обикновените пенсионери умират от глад мизерия и липса на болници. Полицията е навсякъде и могат да те застрелят и окрадат безнаказано и без причина. Най-облагодетелстван са бивши комунисти и децата им. Това са бивши ченгета, военни и подобни ***, които сега са банкери, хотелиери, едри собственици и т.н. Те държат телевизии, медии и въобще всичко официално е една голяма манипулация. Манипулацията е толкова голяма, че всички европейски пари отиват при тях. Всичко се подслушва. Ежедневно убиват и крадат стотици обикновени хора и никой не си мърда пръста за това. Но ако отвлекат или ограбят някоя богата комунистическа ***, цялата държава се активизира, променят закони и започва още по-голям терор на обикновените хора. Правителството защитава единствено и само комунистите олигарси и замазва очите на хората като хваща и арестува хора, който пречат на комунистическите кланове (олигарсите). Митингите и стачките са забранени. Ако някой има различно мнение или се опита да организира стачка, моментално изчезва (бива екзикутиран от структите на ДАНС и ГДБОБ). Хората в провинцията умират в глад и мизерия. Всички болници са закрити. Но всичко това умело се прикрива от медиите. Всички хотели по черноморието са на бивши комунисти и руската мафия. Хора не ходете там и настройте колкото се може повече чужденци да не идват тук да почиват. Навсякъде звучи долнопробна, *** музика наречена чалга и руска музика. Хората са като зомбирани. Клановете на комунистите (БСП, ГЕРБ, АТАКА и т.н.) и мазни *** от медиите ги заливат и им промиват мозъка с патриотизъм: Колко е хубаво в България. В никакъв случай не си и помисляйте да инвестирате в България или да носите спестявания. В момента в който кацнете на летище София сте буквално обречен. Скоро няма да има университети и БАН - двете най-стари научни организации на 120 и 140 години ще бъдат ликвидирани. Бюджетът им ще бъде спрян. Имотите им ще бъдат продадени и на тяхно място ще се строят хотели, МОЛ-ове и джамии. отговор Сигнализирай

напред назад Обратно към: [Светлана Алексиева][СЛОВОТО]Тракийско виноПомня онзи прощален празник на зимата, когато тя, миг преди да загуби девствеността си, беснееше в цялата си надменност и величие. През нощта снегът се нахвърли върху града и го превърна в бяла абстрактна скулптура. Познатите къщи и дървета изведнъж заприличаха на нещо друго. Пейките в училищния двор, кофите за *** и волейболните кошове се обединяваха в странни купчини, сякаш древен великан бе потънал в снеговете и само тук-таме се открояваше главата му, част от ръка, свито коляно...- И ти ли го виждаш? стресна ме Рижия новото момче в класа.Дразнехме го с прякора Рижия, макар косата му да беше медно-руса, само защото се изчервяваше, когато го ядосвахме.- Великанът ли? попитах аз изненадано.- Не, затрупаният от лавата Помпей ето го форума, храма на Венера, улицата на ковачите, мачтите на изоставените в пристанището кораби... - той извади бележник и започна да рисува.Гледаше двора и рисуваше с дръзки точни линии. Надникнах през рамото му и видях, че всъщност рисува мен. Засрамих се. Винаги се боях да бъда център на внимание. Много трудно ми беше да приемам вниманието на хората спокойно. Сърцето ми затупа силно, дланите ми се изпотиха.- Боядисана е! откъснах аз един косъм от косата му, за да прикрия смущението си.Разроших го. Косата му беше топла, сякаш галех пламъци.- Не е. отвърна равнодушно той, но се изчерви.- Бо-я-ди-са-на е! предизвиках го аз и гоненицата започна.Можех да обиколя двора, после стълбите до четвъртия етаж на училището и отново двора: всичко за десет минути, колкото трае междучасието. Той ме гонеше, а когато аз вземах предимство, се затичваше по коридора, викаше "писта", изведнъж хващаше глезените си с ръце и политаше на колене по лъскавата мозайка. Получаваше се чудно пързаляне, което завършваше с нашето сборичкване.Всички говорят за любов, но ако ги попитате какво усещат, всеки ще ви разкаже нещо само свое. По скоро няма да го разкаже. Приятно е да разхождаш една тайна, която си е само твоя нещо като горска хижа, където ходиш рядко, но винаги е готова да те приюти. За мен любовта беше тичане. Винаги ми се искаше да тичам. Умеех да тичам бързо и стремително, на зигзаци да сменям посоката, умеех да тичам дълго и равномерно, така, че онези зад мен да "изплезят език" и никога да не могат да скъсят разстоянието. Как ли не дразнех Рижия. Умеех да тичам, обичах да тичам и се забравях в тичането сякаш аз стоя на едно място, а земята се превърта лекичко под краката ми също като в цирка, когато гимнастиците балансират върху големи пъстри топки. Рижият не можеше да тича. Задъхваше се и тогава му давах преднина. Той обичаше да натрива лицето ми със сняг, да ме гледа като захласнат и да ме рисува. Рисуваше с всичко моливи, бои, пастели, въглени, с пръсти по изпотените стъкла на училищния прозорец. Веднъж дори ме нарисува с метлата върху черната дъска. Топна метлата в кофата с вода и я завъртя два пъти като копие получи се женско лице, моите плитки, моите очи. Скоро мокрото петно изсъхна и всичко изчезна.Един ден се гонехме отново, аз се подхлъзнах на желязната решетка пред входа на училището. Болката в коляното ме задуши. Всички помислиха, че се преструвам, а аз виждах пред очите си хиляди сини, морави и жълти точици, които се сляха в една пулсираща пелена и изведнъж стана тъмно. Чувах гласовете на хората отдалеч-отдалеч... Събудих се в болница. Бяха оперирали коляното ми. Не можах да изляза за абитуриентския бал помахах на съучениците си от прозореца, а те ми качиха бонбони и бутилка "Тракийско вино", за да се утеша. Беше тежко горчиво вино, което предразполага към сълзи и любовни мечти. Отначало Рижият идваше да ме разхожда, но аз го пъдех срамувах се от патериците.Тази история продължи с години, защото възникнаха някакви усложнения костна туберкулоза , операции, упражнения за раздвижване. Рижият отиде войник и забрави да пише. Само сметките за тока и телефона два пъти месечно караха сърцето ми да подскача, докато отключа пощенската кутия.Прибрах се вкъщи и се чувствах като на чуждо място. Какво ли да правя. В болницата поне лекарите минаваха на визитация, а след обед ходех до родилното да гледам как разнасят бебетата на майките за кърмене. В къщи висях на прозореца.Само веднъж посмях да се погледна в огледалото. Косата ми стърчеше ниско подстригана, дебелите стъкла на очилата стояха грозно дори и в най-скъпите рамки като на костенурка, раменете ми бяха заякнали от патериците и приличах на борец. Най-тъжно от всичко беше мрачният израз на лицето ми. Опитах малко червило, малко грим, изскубах си веждите, няколко ролки на косата резултатът беше плачевен - сладка спяща кукла с гримаса на разярена горила. Каквото и да правех не можех да променя израза на лицето си грозна, грозна, грозна и недоволна. Мислите ми прозираха при всяко движение, не умеех да се преструвам. Бях озлобена на хубавиците, на онези, които ходеха на танци, на онези, които се любеха по пейките през май, на онези, които бутаха бебешки колички, на онези, които се разхождаха като балони за околосветско пътешествие и чакаха първите, вторите или десетите си рожби.Опитах да се срещам с мъже ставаше още по- лошо. Викаха ми "братле" или "приятел" винаги в мъжки род. Вместо в изискан ресторант ме мъкнеха в опушени кръчми, където се пиеше яко, пушеше се лют тютюн и се псуваше за "добър вечер". Влизах в ролята на мъжкарана, но не бях никак щастлива.Сигурно има жени, които могат без мъж. Сега вярвам, че има и такива жени, но тогава ги мразех, мислех ги за целомъдрени лицемерки. Нощем не можех да спя, усуквах чаршафите, късах възглавницата със зъби, за да не ме чуват, че плача. Тялото ми гореше и имах желание да раздера дрехите си. Тогава тичах до Марица и се потапях в студените й води. Плувах и се въртях във водата и си въобразявах, че нося водна роба, като русалка, че мога да отвличам мъжете на дъното в кристалните си дворци и да ги държа затворени зад девет ключа.Майка ми тръгна по лекари, екстрасенси, баячки, ходжи, руски диаболисти, и самозвани ясновидки. Непрекъснато ме караше да пия хапчета, да нося муски от черна невестулка, клюн от кукумявка, молитва написана на арабски. Една сутрин трябваше да стана преди изгрев слънце и да отключа черквата "Света Петка", защото така щяла съм да разваля магията и да се омъжа. Всички бяха единодушни да се омъжа! За кого, мила майчице? Вие опитвали ли сте да си търсите мъж? Ей така, тръгваш по улицата, не отказваш нито една покана за купон, пъхаш се във всички дискотеки... и нищо.Веднъж купих бутилка вино и си тръгнах към дома. Подгониха ме двама. Тичах до първия стълб на уличното осветление и там застанах да чакам смъртта си. Бяха зрели алкохолици. Единият ме погледна и каза:- Ъ?- Ъ-ъ! поклати отрицателно глава вторият.После вторият погледна бутилката и каза:- Ъ?- Ъхъ кимна първият, грабнаха ми бутилката и хукнаха обратно.Подгоних ги до парка на Бунарджика и те се стопиха в мрака. Качих се на върха и гледах града. Марица отразяваше светлините на къщите и с ориенталска леност невидимо се плъзгаше към Бяло море.В мислите си все още тичах пред Рижия. После закуцуках надолу, скитах по брега с една коварна мисъл да се удавя. Двама влюбени нагазиха в реката и се зацелуваха точно на лунната пътека. Говореха си всички онези глупости, които никоя жена не е против да чуе. Водата им беше до колене. Как да се удавиш в локва?Есента идваше бавно, натежала от праскови и грозде. Изложбените палати бяха прясно боядисани и по цял ден сновяха камиони пълни с дъски и тухли. Наближаваше панаирът.Беше късно през нощта. Слизам от Бунарджика и настъпвам нещо меко. Стреснах се. На пътеката проснат човек. Едър, хубав мъж лежи и не мърда. Щракнах запалката си и усетих как сърцето ми започна да прескача беше червенокос. Разтърсих го. Беше мъртво пиян, миришеше на ракия. Познах го по косата, тя още пареше ръцете ми като пламъци Рижият.Полетях до аптеката, накупих всичко, което бях чувала, че помага на пияни. Как се върнах не помня падах ставах, накрая го намерих. След десет минути започна да разказва биографията си сигурен белег, че мъжът изтрезнява. Станал художник, рисувал на панаира, развел се, пропил се, никой не го разбирал, отчаял се от живота и с една дума се провалил. Изправих го на крака и попитах къде живее. Спял в някакъв фургон до реката.- Без светлини пише на него, изпелтечи той с пиянско самосъжаление и продължи Така живея аз без светлини!Цяла нощ блуждахме покрай реката да търсим фургона. Нямаше го. На всяка крачка той повтаряше "по-надолу".- Няма по-надолу! троснах му се аз, когато стигнах един стръмен склон.Той вдигна назидателно показалец и каза:- Винаги има по-надолу.Реших, че говори в преносен смисъл и пак се окайва , но наистина се срутихме по склона и почти се изтърколихме до фургона "без светлини". Рижият тежеше ужасно много, освен това се дереше с цяло гърло "питат ли ме дей зората". Притеснявах се да не дойде полиция и едва го извлякох до мръсното легло без чаршафи:- О-о-о-х, не те питат въздъхнах аз с облекчение и го тръшнах на леглото.Захърка като пеленаче. Останах да му се любувам, докато свърши газта на запалката ми. Беше станал красив млад мъж, почти Аполон, но от онези гръцките "аполони" с елегантно изваяни тела, с изящни мускули, които изпъкваха под копринената кожа, когато трябва, а когато не трябва се стопяваха, придобивайки почти женствена мекота. Не приличаше на екшън-културистите, които се натрапваха от всеки филм и реклама..Тръгнах си призори. Не можах изобщо да дремна. Едва изчаках да отворят панаирното градче и тръгнах натам беше ми казал, че рисува някакъв фриз. На другия ден го намерих да седи на желязното скеле, да рисува и да свири с уста. Нарочно го заговорих дано ме познае не помнеше нищо. Пиеше плодова ракия и говореше, ли говореше. Реших да не му обяснявам коя съм. Онази любов нямаше продължение защо да не започнем отначало? Започна второто ни приятелство като посолена вода, която трудно кипва. Скелето ме влечеше с неудържима сила. Едвам изчаквах сутрин художниците да дойдат. Караше ме да позирам, защото нямал пари за модели. Стоях като луда под горещото пловдивско слънце, а той рисуваше приказни жени, които поднасят плодове в златни тракийски съдове. Това бе дълъг фриз с много фигури и всичките божествено красиви. Питах го защо ме мъчи по цял ден, след като рисува други жени. Той ме уверяваше, че рисувал не тялото, а душата ми. Според него не всеки можел да види човешката душа. Тя имала сто лица и се проявявала според случая, но винаги била божествено красива, иначе човекът не би могъл да живее. Природата нарочно прикривала зад физическия ми образ нещо много ценно, за да не може случайни разбойници да ме ограбят и за да мога необезпокоявана от никого да дочакам принца. Вярвах, че говори искрено, но беше пиян. Попитах го дали живее сам.- Не, - отвърна той. Тя ме чака всяка вечер. Стройна е и издължена като нимфа. Отначало е леденостудена. Гледа ме строго и не ми позволява да я докосвам. Опитвам се да издържа, искам да бъда спокоен, но ръцете ми започват да треперят. Прегръщам я, тя остава все така хладна и неподвижна. Тогава бавно, много бавно се навеждам и впивам устни. Усещам, че цял ден съм очаквал тази целувка, мислил съм за нея... И тогава й се отдавам с цялата страст, на която съм способен... Оставям я да прави с мен каквото иска, докато изцеди и последните ми сили, докато главата ми остане без мисъл...Забеляза, че съм готова да се разплача и се разсмя:- Искаш ли да те запозная? Ще ти хареса, а може би да станете и приятелки.Ръцете ми се изпотиха, не знаех какво да кажа, исках да избягам, но краката ми бяха като залепнали. Тогава Рижият извади отнякъде красива издължена бутилка ракия и ми я подхвърли. Едва я улових.- Ето това е Тя! Обожавам я, а тя е моя, само моя, ако не я споделя с друг. Целуни я, скъпа каза той на бутилката.Отпих и се почувствах щастлива, той не разбираше колко жестока е шегата му.Ходеше с мен в най-затънтените кътчета на парка, защото беше красив и се срамуваше да го виждат с такава грозна жена като мен. Изпитвах отчайваща нужда да се грижа за него, перях го, готвех му, правех му закуска и стоях права, докато той се нахрани. Слугувах и съзнавах, че се унижавам, но не можех да се освободя от този вътрешен зов да му бъда необходима. Казват, че жената обича мъжа, заради времето, което му е отделила. Аз бях отделила на Рижия цялата си младост година по година, ден по ден., всичките си дни и нощи и може би за това му прощавах пиянството и грубостите, докато го прибера след полунощ в леглото му.Исках да имам дете. Каква ли майка щях да бъда, как щях да гледам сама това дете, изобщо не си задавах такива въпроси. Исках дете. Исках мирис на детска чистота вкъщи, исках една малко беззащитно същество, което да е само мое, да ме обича такава каквато съм, което да обичам повече от всичко на света и заради което единствено да живея. Опитвах се да заглуша този глас с алкохол и цигари, но в такива случаи те са най-лошите помощници. От ден на ден гласът ставаше по-остър, промъкваше се във вените ми и тръгваше по цялото тяло. Събираше се в гърдите ми и ме изгаряше отвътре. Притисках се до Рижия и го усещах студен като паметника отсреща. Той ми пееше за жени, които завиват мъжете с косите си, пееше ми за гърдите им, нежни като любовни тайни... но аз усещах, че той не говори на мен. Усещах равнодушието му, но не мога да кажа как. Беше равнодушен, дори когато ме притискаше и ми говореше:- Гибел моя! Мъко моя! Наказание за душата ми! Виждала ли си как тревата пробива горещата броня на асфалта?- Виждала съм... - отговарях с изсъхнала уста.- Защото обича слънцето... Обичта е по-силна от огъня, от водата и от смъртта. Бих искал да я нарисувам, но нямам пари за бои.Притискаше ме силно и аз усещах как сърцето му бие до моето и ме оставя без дъх. После изведнъж ме хвърляше настрани и започваше да плаче. Псуваше жена си, която го изоставила и измъкнала цялото жилище, дори и мраморните саксии вградени в пода... Колко пъти съм го завивала по пейките, докато се наспи.Да му помогна? Да го спася? О, да бих могла, но аз усещах, че битката, която води си е само негова, аз трябваше да дочакам своя час, намеся ли се, щях да изчезна веднага от погледа му. Някога, разказват старите историци, мъжете са водили страховити битки до смърт. Осакатявали са се, разкъсвали са противниците си, трошали са оръжията си и тогава идвала една жена, която превързвала раните на победителя. Рижият водеше своята мъжка битка. Ревността, оскърбеното достойнство и смачканите мечти си играеха с него, мятаха го от любов и прошка към омраза и мъст. Дори не знаех коя е жената, заради която води своя "рицарски" турнир. Знаех само, че той трябва да бъде сам в битката и сам да спечели победата. А аз? Да превързвам душевни рани? Не беше това ролята, която търсех, но за сега нямаше друга. Виждах как една жена излиза от сърцето на един мъж, но как влиза една жена знаех ли? Аз знаех само, че там е моето място.Един ден нашите заминаха на село. Останах сама у дома и ме залюля радостна треска. Къщата светна. Купих алени сатенени чаршафи за спалнята. Не исках да разбере, че още не съм жена. Райски ден. Предчувствия, врящи гозби, нежни песни. Бях си наумила да го поканя на царска трапеза.Звънец. На вратата цяла тайфа художници. Нахълтаха и се разположиха като варвари. Какво искаше? Да ме отблъсне, да ме унижи, не бе разбрал тайния смисъл на поканата ми. Той просто не бе разбрал, че единственото, което може да направи е да се чувствам щастлива покрай него.У мъжа любовта минавала през стомаха. Кой ли е измислил тази глупост. Стомахът на мъжа е последното убежище на любовта му. Стигне ли до там, тя вече бере душа. Любовта минава отвсякъде през очите, през носа, от докосването на косата, на кожата, през тръпката на гръбнака, през кадифения допир на слабините, през ушите, през чувството за равновесие.Аз летях двадесет сантиметра над земята и за мен нямаше значение дали принасям на гостите му или смитам строшените бутилки.Опустошиха трапезата. Хранеха се като варвари. Късаха храната със зъби. После художниците грабнаха по една бутилка и нападнаха стените с кредите си. Обърках се.- Мъко моя, когато боговете са дошли при теб не бива да ги гониш...За един от художниците нямаше бутилка и той взе буркан. Изсипа туршията в мивката и обиколи другите, за да му отсипят. Всеки сипваше според характера си един щедро, друг скъпернически, трети забелязваше с пръст колко да отсипе, четвърти отсипа, засрами се и добави още две капки. За Рижия не остана нито бутилка, нито място.- Ами аз? пита той с престорена обида на господар.Прегърна ме, започна да гали косите ми, говореше ми омайни думи, а боговете държаха в едната ръка четка, в другата бутилка и изписваха моминската ми стая. Това бяха сцени на насилие, на прелъстяване, на дива тиранична любов. Върху най-широката стена, онзи с буркана изписваше Суламит и Соломон.Рижият ме хвана за ръката и ме отвлече в спалнята. Целуна ме служебно. Тананикаше си нещо. Беше пиян. Разкопчах ризата му.- Какво правиш? промърмори той.- Ще видиш...- Стига, стига заломоти той без съпротива. Остави ме. Не сега...- Защо?- За какво съм ти. Аз съм изхабен човек, разсипан съм, не мога...- Можеш!- Не мога. Затова ме изостави и тя. Не мога.- Погледни ме. Аз съм. Тук съм. Врабче в ръката... - поставих ръцете му около шията си.Любовната игра, в която аз бях инициаторът затихна и той почти захърка. Извадих бутилка тракийско вино.От онова гъсто вино, което гърците пиели разредено с вода и казвали, че и умрял вдига от гроба. Налях му, той пи жадно. Като че ли малко дойде на себе си. Чертите му се изгладиха.- Без ангажименти! каза той твърдо.- Искам дете... - повторих като ехо.Погалих косата му. Тя блестеше на светлината на лампата. Оттатък се чуваше ритмичното пеене на художниците. Песента им нямаше думи като че всеки си мисли за нещо свое и песента го свързва с другите. Отново го погалих по косата.- Какво?Миг колебание. Отскубнах един косъм.- Боядисана е.- Не е. отвръща той.- Боядисана е, - отсякох аз.- Не е... Не може да бъде. Това не може да бъде. Откъде знаеш?Усмихнах се.- Говоря глупости, когато пия. Имам лошо пиянство... Нали?- Ти гониш! - казах ласкаво. Разроших *** сутринта художниците още спяха под картините си. Суламит и Соломон се прегръщаха. Една руса Саломе ме гледаше право в очите, приготвила сребърен поднос. На телефона намерих бележка от Рижия."Прощавай. Тя ме вика. Заминавам. Сбогом."Как се влиза в мъжкото сърце не зная, как се излиза от сърцето на мъжа също не зная. Но ние двете бяхме на прага, този странен праг, когато любовта ти причинява болка ето тук, под ребрата. Дали и тя усеща същото? напред горе назад Обратно към: [Светлана Алексиева][СЛОВОТО] Светлана Алексиева. Всички права запазени! 1999-2011, Словото. WEB програмиране - Пламен Барух отговор Сигнализирай