Командира: Първанов консолидира хората против реформите

Обяснявам ти на *** български език. Костов е асистент преди 1989 гходина. За да се хабилитира един човек тогава сев искаше одобрение от Общински Комитет на БКП. Костов става доцент мисля 1992 година. Одобрение от ДС се е искало само за работа извън граница в така наречените капиталистически страни. Толкова.ПП. Лошият правопис винаги прави лошо впечатление. Не говоря за печатните грешки допускани от бързане. Не се засягай. Твоята учителка очевидно не е хващана в крачка. отговор Сигнализирай

Gpuposti, ama golemi.......strah vi e ot nego shtoto vi natika v misha dupka......dovedohte Dedo Simo zashtoto niamashe kak da spe4elite izborite sreshtu Komandira отговор Сигнализирай

Напомни ми една случка в сервиз за бяла техника!Една умна даскалица натякваше постоянно на "майстора" колко е велика и разбира от всичко!В един момент оня каза: Може ли да вземете клещите?Да, каза тя!Той продължи след това:Аз ще ида да пия едно кафе и се надявам да си оправите пералнята до като се върна! отговор Сигнализирай

Този господин нарича реформи затриването на България като държава и унищожаването на българската нация с геноцид. Е, как да се съгласим с един национален предател, който подписа без да има правомощие за закриването на АЕЦ-а, призна Косово, продаде за жълти стотинки стратегически предприятия, затри селското стопанство заедно с маймунът Ф. Димитров? Подобие човешко, скрий се в миша дупка и не изпълзявай докато не те намери народният гняв. отговор Сигнализирай

На тогавашното време някой точно го е казал и Симеоновото изчадие (ДС)даже ги накара да си го припомнят у парламенто!:ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТАПосвещава се на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!" "Кой си ти?" - попита го Дяволът. "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!" Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие. "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..." Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци. "Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка. "О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!" Дяволът се усмихна: "Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам." "Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си." Дямолът пак се усмихна: "О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!" "Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ." "Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!" Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна: "Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!" Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря: "За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!" Момъкът отчаяно махна ръка: "Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!" Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!" Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни: "Виж голите им кървави меса!" "Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ." През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си! "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ." "Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!" Момъкът махна ръка: "Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!" Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: "Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици." Юношата погледна зелените иронични очи на дявола. "Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!" "Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?" Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: "Да бъде! Вземи ги!" . . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. "Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. "Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!" отговор Сигнализирай