Пребито момиче от дом в Берковица лежи в Пирогов

nikoga ne mojah da razbera na6iy narod kato ne moje6 da otglejda6 detzata si normalno za6to gi suzdava6 da se mu4at da stavat kradtzi ubiitzi i prostitutki ili ebe6 i razda6 imai tolkova na koito moje6 da osuguri6 normalni usloviy ili kakvo ti si pravi6 kefa a drugite da strada mi hogi se kastrirai seksa e i za udovolstvie отговор Сигнализирай

Трогателна история! Най-неподходящото място да я публикуваш! Ей това французите определено ни мразят, "завчера" искаха да си сменяме езика с техния, че нашия не бил благозвучен, сега почнаха да ни правят децата еничари. В крайна сметка не знам какво очакваш да се случи от публикацията ти в този форум. Съжалявам, че ще го кажа, ама ако жена ти беше говорила с тебе, вместо да се жалва на комшийката колко й е самотно, сега нямаше да ни занимаваш с гадни истории. отговор Сигнализирай

Тъжни и верни думи! Така наречената "интеграция" няма да се състои...За жалост ние данъкоплатците издържаме тези неграмотни и нищо не работещи хора. Ако аз имам някаква власт, след третото дете няма да плащам никакви детски и помощи и други идеи имам, но съм само в позициите на обикновен, работещ и плащащ данъци редови гражданин. отговор Сигнализирай

Борис Танушев е философ с дипломи от Софийския университет и Сорбоната. Живее в Страсбург и дойде за снимките за Емигранти специално в Париж. С него се чувствахме като истински гаврошовци в столицата на любовта, защото си личеше, че няма къде да снимаме и че никой не ни обича. Свряхме се в едно тъжно емигрантско кафене. Но това е само опаковката на тази история - съдържанието е още по-тъжно! По донос на бдителна френска гражданка френската държава отнема на българските родители Борис и Даниела четирите им деца и ги настанява в приемни семейства с патриотичната задача да ги направи по-добри хора и французи. Всичко това се случва не защото Борис пие или бие жена си, а просто защото да си българин на запад означава, че вече си заподозрян.Борис и Даниела Танушеви живеят с четирите си деца под наем в малък частен апартамент в Страсбург. Двамата се справят сравнително добре, децата им не са лишавани и не са изолирани - ходят на училище, посещават платена занималня, участват във всички училищни мероприятия. Борис по цял ден е на работа извън Страсбург и грижите за децата са изцяло поети от съпругата му. Един път седмично тя посещава курс по френски за емигранти, а през останалото време е сама и това я изнервя. Споделя чисто по женски с преподавателката си, че Борис работи много, че се чувства самотна, че страда за България. Резултатът не закъснява - преподавателката ги съобщава на психиатърка, която дава заключение, че Даниела се чувства зле и причината за това е съпругът й. Без да се среща дори с Борис, тя изпраща в съда предложение да бъдат взети необходимите мерки. Даниела наистина е депресирана, но следва стриктно предписаното й лечение, а Борис е вегетарианец, не пие и не пуши, не бие жена си просто работи много. Нелепият разговор на съпругата му с французойката става причина за една безумна трагедия. Детска медицинска сестра от кварталния медико-социален център ги привиква и им предлага Даниела да влезе в клиника за лечение, а децата да бъдат дадени в приемни семейства, за да може Борис спокойно да работи. Даниела отказва да влезе в болница, а Борис вече е променил графика си на работа и отделя повече време на семейството си. Въпреки това, без никакви проверки в дома им, френската държава завежда дело за експресно отнемане на децата. Това си е цяла индустрия във Франция няколкостотин хиляди души са заети в нея. обяснява Борис. Социални работници, приемни семейства това е една система, но доколкото знам по крайните квартали ги няма. Гледат да са такива като нас по-нормални, по-образовани, които по-няма да им създават проблеми. Взимат деца редовно! Имало е официална политика да взимат децата на емигранти, за да ги приобщават към френската нация и култура отнемали са на малцинствените групи децата!... Именно защото сме нормални родители и децата са възпитани и отгледани добре те бяха отлични ученици и с примерно поведение много по-лесно им е да взимат такива деца, да си отчетат бройката и да си получат заплатата, отколкото проблемите там, по крайните квартали! И за това, че децата ни бяха добре отгледани и възпитани, и за това, че сме чужденци - просто бяхме лесна мишена!Първият съдия, който гледа делото на Борис и Даниела не вярва на доклада на социалните работници и оставя децата при родителите им. Но той е преместен в друг съд и новата съдийка по делото отнема Теодора, Мирослав, Илейн и Ивелин от родителите им. Децата са разделени и настанени в различни приемни семейства извън Страсбург. Най-голямата дъщеря е настанена не при кого да е, а при френската преподавателка, подала сигнала срещу тях! На Борис и Даниела е разрешено да виждат децата си два пъти месечно, но им се забранява да им носят играчки и да говорят с тях на български. Децата им вече не говорят български, а най-малката спира изобщо да говори за десет месеца. По-големите разбират и свикват по-трудно, за малките е някак по-лесно... Слава Богу, че могат да привикнат! - казва Борис. Страшно ми е мъчно, че са свикнали с други хора, но е по-добре да свикнат, отколкото да страдат. Иначе те психически няма да издържат!Борис и Даниела не са загубили децата си завинаги, но ще им е изключително трудно да си ги върнат Даниела не издържа на напрежението и в момента двамата са разделени, но и двамата отказват да изоставят децата си и да се върнат в България без тях: Аз и жена ми сме заложници на френската отговор Сигнализирай

Към вас се обръща една българска майка на четири деца, която е отчаяна, също както и таткото, от липсата им. Моля ви, помогнете ни да бъдем отново заедно с децата си, с които бяхме несправедливо разделени преди повече от година от френската държава. Това, което ни се случи, е толкова ужасяващо, че аз самата не мога спокойно да го предам съпругът ми ще се опита вместо мен да го направи в следващите редове.Във Франция има законодателство в защита на децата, според което, те могат да бъдат отнемани от родителите им дори и да са чужденци, ако последните не се грижат добре за здравето им, не ги изпращат редовно на училище или пък се държат лошо с тях. И това може да става по експресни процедури, без първоначално решение на съда, единствено по преценка на социалните служби, които в тези случаи реагират изключително по сигнали, които често пъти не представляват нищо повече от обикновени доноси.Доносничеството във Франция не само е толерирано, но и поощрявано (ако примерно някой съобщи за случай на укриване на доходи от трето лице той получава отстъпка в данъците си). Доносът (терминът там няма пейоративен смисъл) е легална база за намеса на администрацията и едно от средствата за осигуряване на препитание на стотици хиляди служители, както е в случая с индустрията, в която се е превърнала разделянето на деца от родителите им. По официални данни всяко второ дете от сигнализираните се оказва впоследствие неправомерно отнето от родителите му.Такъв е и случаят на моето българско по произход семейство, при който и четирите ни деца бяха отнети (април 2008 г.) от френските социални служби по донос (за да се "легализира", доносът впоследствие бе включен изцяло във формално проведената социална анкета) и пласирани разделено в приемни семейства. Деца, които тогава бяха на 13, 7, 5 и 2,5 години, и които никога преди това не са били в лошо материално състояние аз работех на постоянен договор в Страсбург, не са били малтретирани или в недобро здравословно състояние, винаги са били измежду първите по успех в класовете си. Но тази, която скалъпи доноса срещу нас, французойка, беше мотивирана от факта, че придобивайки правото да се грижи макар и само за едно от децата (най-голямото) получава всъщност редовно отпусканата за това от държавата парична помощ в размер на една работна заплата.Предубедеността срещу нас българите (свързана главно с проявите на родните ни роми), която отлично обслужи "достоверността" на доноса, се насложи и към насаденото във французите убеждение за непогрешимост на държавните им служители (допенсионно непоклатими на постовете си). При веднъж взето решение за отнемане на деца от съответните служби, целта на задължителната следваща съдебна санкция за това действие е не толкова да се търси истината, колкото да се оправдаят на всяка цена вече взетите мерки т.е. в сила влиза постулатът за непогрешимост.Ето защо френският съдия, за да съчетае явното несъответствие между фактите и предприетите вече действия (нещо като нашенското, първо бият после питат), ни изкара нас родителите неадекватни, а оттук и неспособни да се грижим за децата си. Механизмът е съвсем ***. Назначава се психиатрична експертиза, като на експерта се предоставят материалите от доноса, добили "легитимност" чрез включването им в рапортите на "социалните", без да се уточнява, че те не са обсъждани или проверявани като факти. От тук нататък, на "експерта", на който и през ум не му минава да подложи на съмнение авторитета на съдията, решава, че родителите са параноични, тъй като оспорват очевидните "факти", а и "ригидни", след като не приемат вмешателството в личния им живот на службите, които, според официалната теза, не желаят нищо друго освен добруването на семейството. Така съдията, веднъж получил обратно "експертизите", може вече да твърди, че "резултатите им потвърждават направените наблюдения"!Въпреки, че притежаваме български контра-експертизи, които доказват обратното че сме нормални и любещи родители, те бяха подминати с мълчание идентично на начина, по който и експертизите на френския професор Люк Монтание бяха отхвърлени от либийският съд. Без никакво основание съдията удължи с още една година (през април т.г.) отнемането на децата ни, служейки си между другото и с аморалната манипулация, че те, разпитвани не в наше присъствие (това е позволено от френския закон), вече не искали да се върнат при нас. А когато ние твърдим, че пред нас те декларират точно обратното, ни се заявява, че те го правели това от страх пред нас. И въпреки че имаме право да ги виждаме само по час и половина едва два пъти в месеца, поотделно аз и жена ми и един път заедно, в затворено помещение и в присъствието на френски надзирател, беше ни отнета и възможността да ги чуваме по телефона под претекст, че говорим с тях предимно на български и това не позволявало да бъдем адекватно подслушвани!За съжаление, апелативният съд в нашия случай с нищо не надхвърли "обективността" на първоинстанционното решение. Вместо да търси дали има реални основания за постановяването на подобна присъда, той се занимаваше главно с въпроса как се изпълнява наложеното ни вече разделение от децата. Адвокатката, която ни защитаваше тогава, беше достатъчно откровена с нас и ни заяви следното: "Ако вие се признаете за виновни, имате между 10 и 15% шанс да си върнете децата, ако отричате никакъв".Несъстоялата се санкция от второинстанционния съд даде впоследствие основание на детския съдия да стовари върху нас с цялата му тежест административния произвол, с който разполага и който произтича от статута му на безнаказаност (показателна в това отношение е аферата от "Утро"). От тук нататък всеки път, когато успявахме да предизвикаме ново съдебно дело (общо 6 досега), ни се отговаря, че апелативният съд вече бил дал право на съдията, и нашите доводи са отхвърляни, без да се разглеждат. До касационния съд още не сме стигнали, тъй като за там се чака средно около 2 години.Върхът на това "правосъдие" обаче беше, когато съдията в предпоследното заседание, пред 5 души свидетели, заяви приблизително следното че докато аз обжалвам неговите решения, не съм готов да видя децата си и това състояние на нещата може да трае още години! Съвсем неоснователно, като мотив за отказ за връщане на децата, ни се приписва твърдението, че аз и жена ми отказваме да сътрудничим със социалните служби. Но това просто не е възможно. Ако им откажем каквото и да било, те изцяло ще ни забранят свижданията с децата ни. Но според тяхната интерпретация, щом ние обжалваме присъдата, значи не я разбираме (отново тезата за непогрешимост на службите), а щом това е така, значи те не могат да работят с нас, т.е. да ни превъзпитават, а оттук и извода, че оставаме опасни за децата си! Между другото, за да сме разберели смисъла на взетите от тях мерки, ни се предлагат и редовни психиатрични консултации звучи познато нали? несъгласните при психиатър!В последното засега дело свързано с децата ни (през август т.г.), за възможността те да бъдат гледани от баба им и дядо им, несменяемият, както това е според закона, детски съдия, за да отхвърли това наше искане е написал в мотивите си, че децата, без въобще да са питани за това, не били изявили желание да бъдат с баба си и дядо си. А и ако излезели от приемните семейства, щели да бъдат отново травмирани, т.е. логиката е вярно е, че те са били подложени на психически стрес при откъсването от родителите им, но защо отново да се подлагат на това страдание? т.е. една съдебна инстанция по законов път оправдава похищението на деца те могат и да не се връщат на близките им, след като това отново ще ги травмира!Отнеха ни ги на 25 април 2008, рождения ден на сина ми, който навършваше 7 години. Стана брутално, отведоха ги разплакани направо от съдебната зала, без да ни отпуснат 15 дневния срок, предвиден от закона за адаптацията им към раздялата претекста беше, че щели сме да избягаме в България! Най-малката ни дъщеричка тогава беше само на 2,5 години и беше започнала вече да произнася думи, но шокът от раздялата й запуши устата за близо 10 месеца и сега тя разбира само, когато й се говори на френски. Синът ми оттогава много често е тъжен, а и той и по-малката му сестричка са започнали да се изпускат по малка и голяма в леглата си. Нямат право на кореспонденция, позволяват им да получават само съвсем дребни подаръци и не ги оставят да бъдат с нас поне през ваканциите, както това е практиката за французите.Колкото до възможността да се завърнем окончателно в България и поради тази причина да искаме да ни се предоставят децата, от социалните служби ни бе заявено, че те не само няма да бъдат върнати ако си заминем, ами напротив, ще бъдат сметнати за изоставени и дадени за осиновяване! От което следва, че ние официално сме заложници на френската държава!Какво друго още мога да добавя след този финален "институционен" акорд, освен наблюдението ми, че не е достатъчно да нямаш в държавното си наименование определението "Джамахирия", за да претендираш за правова държава. Още по-малко можеш да претендираш за учител в областта на човешките права, когато в ролята на такъв си оставил да се изживява безнаказано бюрокрацията.П.С. Българското посолство в Париж е в течение на случая, но намесата му засега не се усеща.Колкото до медиите за съжаление, в продължение на една година вече, имах възможност да установя, че те имат повече място за жълтата си хроника, отколкото за съдбата на 4 български деца.Борис Танушев отговор Сигнализирай