Тази вечер от 19.30 ч. се открива 16-ото издание на София Филм Фест с българския филм „Аве” на Константин Божанов. Това е един от най-очакваните филми на годината.

Творбата поддържа едно естествено напрежение, което не е кинаджийски трик, а същност на разказваната история – хем универсална, хем някак си кореспондираща с тукашната действителност (малко преди началото на снимките Константин Божанов получава предложение да пренапише сценария, като пренесе историята в Сиатъл, но отказва, понеже не му се струва естествено). Филм с много тъмни и слабо осветени пространства и с двама много цветни главни персонажи. Филм с цитати за ценителите (музикалните фрагменти от Марк Рибо и участието на Бруно Ес. от „Каспар Хаузер” и „Строузек” на Херцог). Филм, за който, въпреки големите международни признания, тепърва има много да се говори.

Да започнем от покрайнините – „Аве” започва от покрайнините на София и следва своя специфична траектория през „покрайнините на този неразтълкуван свят”, ако трябва да цитираме ирландския поет Дезмънд Игън…

Идеята беше да се тръгне от град, от един урбанистичен пейзаж, и постепенно да се стигне до една пасторалност, каквато примерно реката внушава. На практика не е необходимо да вземеш кораб, за да отидеш до несъществуващо село на Дунава. Но за мен беше важно героите да изминат не само едно духовно и интелектуално развитие в историята, но и физически да се движат в една такава непредвидима траектория.

Значи, имаме трите плана – особената геометрия на физическото придвижване, вътрешното, духовното, движение и един трети пласт – на думите, които невинаги съвпадат с т.нар. обективна действителност, дори често са в противовес с нея.

До голяма степен „Аве” е филм за сблъсъка на едни млади хора със света на възрастните, за първата им среща със смъртта и за един по-различен тип любов. И в сблъсъка си със света на възрастните двамата герои имат различни предпазни механизми: докато Аве е патологична лъжкиня и фантазьорка, Камен е герой, обърнат навътре и затворен към света. И при това положение и двамата герои са изолирани и думите и подборът на думите при комуникацията с възрастните се явяват защитен механизъм, който ги запазва такива, каквито са.

Тоест – един вид историята на Холдън Колфийлд и на една по-меланхолична Пипи Дългото чорапче, разказана на съвременен език.

Определено Холдън Колфийлд е една от инспирациите за създаването на Камен. Той, макар да има допирни точки като философия и с мен самия, е изключително различен от мен и у него откриваме повече черти на Холдън Колфийлд, отколкото мои. А за Пипи Дългото чорапче… да, по някакъв начин Аве със своите измислени истории е такава именно като следствие и отпор на едно реално отсъстващо от живота й семейство.

А изборът на Ованес Торосян и Анжела Недялкова, защото те наистина са страхотно балансиран тандем?

Още от началото бях наясно, че ако нямах точните актьори, точния кастинг, точния баланс и точната химия между актьорите, филмът не би се получил. Беше много трудно да повярвам във всички други млади актьори, професионални или не, явили се за ролите на Аве и Камен. Междувременно, химията между Анжела и Ованес беше нулева и при финалния си избор аз на практика умишлено промених сценария, променяйки динамиката на отношенията им. Вместо химията на привличането, аз използвах антагонистичността между двамата и чувството на взаимен дискомфорт, на нестабилност, което всъщност се оказа в много по-голяма полза на историята, отколкото една химия на привличането.

Да завършим с епизодичната роля на Бруно Ес.(истински подарък за киноманите) и с това, което той казва на Камен (на немски!) в несъществуващото село на Дунава: „Така се рисуват хора. Но понякога тези, които
рисуваш, може да са мъртви”…

Той беше първият актьор, когото издирих и привлякох за този филм. Бруно имаше аутизъм и се отнасяше с почти детска чистота към света. Говореше за себе си в трето лице, защото самият той се виждаше някак отстрани. Не беше напускал Германия от 70-те години. Неговият образ във филма е ключов, защото той, дядото, артистичният човек, е много различен от цялото семейство на приятеля на Камен, на самоубилото се момче. Диалогът на Бруно с Камен беше импровизиран от самия Бруно и на едно емоционално, не толкова аналитично, ниво има много общо с духа на филма. Самият начин, по който Бруно се изразяваше, беше един вид поезия. Той беше самобитен музикант и художник примитивист – така всъщност го открива и Вернер Херцог навремето – и въпреки аутизма си, неговата адекватност и разбиране по отношение на историята бяха изключителни. Почина няколко месеца след заснеманет на сцените с него и съм много щастлив, че имах възможността, макар и за кратко, да познавам този изключителен човек.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase