Елиас Деметриу: "Нямах амбицията да напусна страната си, но накрая тя ме напусна...”

Режисьорът показва на София Филм Фест "Фиш енд чипс"
15 мар 2012 09:56, Петя Славова
0
Елиас Деметриу: "Нямах амбицията да напусна страната си, но накрая тя ме напусна...”
Снимка: София Филм Фест

"Нямах амбицията да напусна страната си, но накрая тя ме напусна...”

Това изречение не е на Елиас Деметриу, а на една от героините във филма “Фиш енд чипс”, с който режисьорът
участва в Международния конкурс на СФФ. Но то е основополагащо за разбирането на целия филм.

Темата е много благодатна за комедия, но Деметриу избира съвсем друг подход, създавайки сериозен филм, който в съвременната мултикултурна ситуация в Европа поставя един много важен въпрос пред нас: Кои сме ние – тези, които мислим, че сме, или някои други?

Основната тема във филма е въпросът за идентичността. Главният герой Анди, който живее в Лондон, е кипърски грък. И мисли за себе си като за кипърски грък… Само че, когато се завръща в родината си, в Кипър, открива, че не е точно такъв. Чувства се не на място. Страната, в която се завръща, не е същата, която помни от детството си. И чак накрая, когато се завръща в Лондон, открива какъв е всъщност.

Емигрантската тема и въпросът към коя култура принадлежиш са широко разгърнати във филма. Нека припомним думите на приятелката на главния герой, която идва от Източна Германия: „Нямах амбицията да напусна страната си, но накрая тя ме напусна…”

Да. Точно така. Всички герои във филма живеят с това чувство, че не принадлежат на мястото, където са в момента. И Карин, приятелката на Анди, живее с него в Лондон и отива с него в Кипър, но реално е от страна, която дори не съществува вече – Източна Германия. И това е причината изречените от нея думи да звучат толкова силно.

Вашата лична история, доколкото знам, е подобна.

Да, моето семейство е от турската част на Кипър, която напуснахме, когато избухна войната от 1974 г. Избягахме в южната, гръцката част на Кипър, но там гледаха на нас като на бежанци – не ни приемаха съвсем като свои. Освен това баща ми е роден в Лондон и поради това познавам много добре ситуацията на кипърските емигранти във Великобритания. В момента живея в Атина и виждам, че същите културни различия има и между гърците от Гърция и тези, чиито семейства навремето са избягали в САЩ или в Австралия и сега се завръщат. И въпросът „Коя е моята страна, на коя земя, на коя култура принадлежа?” е много актуален и в техния случай.

Майката на Анди е интересен персонаж: тя е стара жена, която непрекъснато губи паметта си – често срещан случай от живата действителност, но и един вид метафора във филма…

Да, точно за тази цел използвах образа на майката – защото исках ясно да дефинирам ситуацията: тя е възрастна, живее в Лондон, иска да се върне в Кипър, но когато се връща, тя не го разпознава като родното си място и все още иска да отиде в Кипър. И всъщност единственото нещо, което разпознава, е нейният дом, който обаче е в окупираната територия, в турската част на Кипър… Но спирам дотук, за да не разказвам какво става накрая. В една от сцените в Лондон магазинчетата с гръцки и турски надписи са едно до друго. И всъщност това са магазинчета на кипърски гърци и кипърски турци, чието ежедневие е общо.

Смятате ли, че филми като Вашия могат да спомогнат за отърсване от взаимните предразсъдъци и недоверие…

Не, изкуството се прави обикновено от пионери, от прогресивни хора, а масите, за съжаление, следват икономиката и политиците. Но смятам, че ако спомагаме за това хората да се образоват, след сто години ще видим положителния резултат.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase


0
Спонсорирано съдържание
Напиши коментар Коментари