Александър Сердюк е спрял да говори с майка си. Той нервно наблюдава как войната идва все по-близо до дома му в Лвов. Тя живее на 2400 км на изток в Русия, отричайки, че военните действия са истина.

"Не мога да говоря с нея", казва 34-годишният руснак, който се мести в Украйна преди 10 години. "Тя не ме разбира. Тя казва, че просто нацистите се избиват един друг и че ние сме отговорни за всичко това."

"Тя просто не ми вярва", добавя той. "Преди си говорихме много, но сега просто няма смисъл."

Същото е и за Наташа Хенова. Тя вече е избягала от дома си близо до Харков с малките си синове и съпруг, тъй като бомбите идваха все по-близо до селото им. Когато обаче се обади на братовчедка, която живее близо до Москва, за да я информира, разговорът бил почти толкова разстройващ, колкото самата война.

"Тя  ни съчувства, но казва, че ни лъжат", казва Хенова, 35-годишна преподавателка по английски език. "Тя казва, че всичко това е по вина на Америка. Казвам й добре, но защо руснаците нападат нас, ако всичко е заради Америка? Тя казва, че украинците са били толкова жестоки с хората в Донбас."

"Според братовчедка ми украинските войници трябва да се предадат. Тя дори ме покани да отида в Русия, за да бъда с нея. Не знаех дали да се смея или да плача. Отчаяно се боря тук да запазя Украйна независима, а тя ме кани да отида в Русия."

Тъй като руската война в Украйна навлиза в четвъртата си седмица, информационната война между хората от двете страни на границата се засилва. Военната атака не е само разрушаване на жилищни сгради и градски центрове в Украйна - тя подлага на тежко изпитание безброй семейни трансгранични връзки, които са издържали десетилетия, дори векове.

Докато хората в Украйна могат да видят със собствените си очи какво се случва с тяхната страна, хората в Русия го правят само чрез къщата от огледала, която е издигнала държавната телевизия. Така че когато онези, които се свиват в бункери, изпращат видеоклипове и съобщения за тяхното тежко положение, много, но не всички от получателите просто ги отхвърлят като фалшива новина.

Наталия Иванивна има руски родители и баби и дядовци, така че когато 62-годишната счетоводителка трябваше да избяга от Харков по-рано този месец за село в Западна Украйна, имаше много роднини, които тя искаше да предупреди. "Петнадесет минути след началото на обстрела им изпратих поредица от съобщения: "Бомбардират ни". Първият въпрос, който ми зададоха, беше: "Кой бомбардира – нашата армия или вашата?"

Иванивна казва, че вярва, че страхът и невежествотото са това, което формира светогледа отвъд границата. "Мисля, че те се страхуват от режима на Путин, както родителите ми се страхуваха от режима на Сталин. Сега просто не отговарят. Нямам гняв към тях. Просто ми е жал за тях."

Толкова разпространена и убедителна е руската телевизия, че дори някои хора в Източна Украйна, които я гледат, бяха привлечени от нейната версия на събитията.

Мария Кривошеева, която бяга от Харков с двете си деца, има баба, която остава там, тъй като е твърде слаба, за да пътува. "Тя гледаше само руска телевизия", казва Кривошеева, "и когато започна войната, забелязах, че е много спокойна. Тя каза:"„Не се тревожи. Путин каза, че всичко е наред."

Бабата променя мнението си, когато руските сили започнаха да бомбардират Харков. "Гледахме украинската телевизия, която показваше всичко, всички разрушени сгради. Но руската телевизия показваше видеоклипове от уеб камери от дни по-рано и казваше на хората, че всичко е нормално в Харков. Баба ми започна да плаче. Тя каза: "Не мога да повярвам, че са ми промивали мозъците през всичките тези години."

Около половината от украинците – повече от 20 милиона души – имат семейство в Русия, според проучване от 2011 г., което също установи, че една трета от украинците имат приятели или познати там. Семейният обмен между двете страни е бил плодотворен от векове, от първите дни на империята през 17-ти век, през късния съветски период и до епохата на независимост, казва Орисия Луцевич, научен сътрудник в Chatham House.

"Не забравяйте, че Москва винаги е била метрополис на империята", казва тя, обяснявайки защо толкова много украинци са се преместили на изток през последните 300 и повече години. "Това е привлекателно място за хора, които искаха да направят кариера. Приликата на езика означаваше, че е лесно да отидеш и да учиш там. Най-добрите институти бяха там, така че беше много престижно да отидеш в Русия."

Руснаците и украинците, живеещи в други страни, също се чувстват вбесени от отричането, което изглежда е заразило техните роднини. Версиите, които чуват, включват: военните кадри са фалшиви, нацистите се опитват да победят, украинците трябва да останат на закрито или фашистите ще ги завземат.

Наташа, живееща в Обединеното кралство рускиня, има Баща украинец и майка рускиня, които сега живеят в Западен Сибир. Семейството на баща й обаче е от Виница, в Украйна, а някои от тях вече са избягали в Полша. Наташа пита баща си дали е говорил с брат си. Баща й казва "да" и че всичко е наред – макар че не можеше да чуе много от сирените за въздушно нападение.

"Попитах го: "Как може всичко да е наред, ако има сирени за въздушно нападение?" Тя казва, че майка й е повтаря всичко, което казват по руската телевизия за страданията на руския народ в Източна Украйна и необходимостта Русия да ги защити. "Но това ми звучи лудо", казва Наташа, "защото семейството ми е рускоговорящо, а сега бяга в Полша".

"Когато попитам майка ми дали е виждала изображенията, кадрите и какво се случва в градовете, тя казва, че всички са фалшиви", добавя Наташа. "Толкова е разочароващо да не мога да проведа този разговор. Наистина съм разочарован, че тя вярва на президента вместо на мен."

Част от това може да се дължи на разликата в поколенията. Наташа казва, че по-старото поколение е израснало през съветския период, вярвайки, че Западът е срещу тях, че единствените хора, на които могат да се доверят, са собственото им ръководство. Тя казва, че има дълбоко руско чувство да бъдеш най-великата нация на Земята, с най-богатите ресурси, раса на оцелели, която може да премине през всичко. "Разбира се, че ще повярват на това, което им е казано."

Прошката може да отнеме много време. Луцевич казва, че в Украйна има много силно общество, което повтаря "няма да забравим" - решимост, че когато бомбите спрат да падат, военните престъпления трябва да бъдат наказани и хората да бъдат държани отговорни. Тя казва, че вероятно ще е необходим процес на истина и помирение, подобен на случилото се в Южна Африка след апартейда, за да могат семействата отново да разговарят помежду си.

Артур Коломийцев, 28-годишен фотограф, който го показва в Харков, не е сигурен, че може да прости. Родителите му в Русия разбират, казва той, но не й лелите, чичовците, братовчедите и бабата.

"Те не вярват, че тази война е истинска. Те вярват, че бомбардираме себе си и че нашето правителство е на наркотици", казва той. "Ако един ден им изпратя снимка на ракета, която ме удря в главата, може би едва тогава ще ми повярват. Не искам да ги виждам повече. Не искам повече да говоря с тях. Никога няма да им простя."

Въпреки загубата на работа, дом и спокойствие, Наташа Хенова не иска да губи връзка с по-малката си братовчедка.

"Може би, когато всичко свърши, може би след няколко години, ако семейството ми остане живо, може би ще мога да й простя и да я разбера", казва тя

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase