Кадър от "Ром Кихот". Снимка: Sofia Biting Docs 123

Историята им е за "ромските кихотовци", събирателен образ на които е единият им главен герой – Валери Леков. Той е от ромски произход, но е успял да излезе от средата си и днес работи като журналист в БНР, а също така учи и режисура. Как живеят ромите и демонизиран ли е техният образ, разказват Петя и Нина пред Dnes.bg.

Главният ви герой Валери е студент режисьор. Трудно ли е да се режисира режисьор?

Петя: Докато правихме филма, той беше само актьор и журналист. Много лесно беше с него. Винаги поддаваше. Можехме да разчитаме, че каквото искаме – ще направи. Имаше и моменти, в които флиртуваше с камерата, и някои от тях ги изрязахме.

Нина: Направо обожава камерата. Такава му е натурата. Познаваме го лично и знаем, че е добронамерен, но действахме с голямата ножица на монтажа, тъй като хората можеха да го възприемат, че преиграва. Иначе истината е, че Валери носи разказа и заради това, че е широко скроен, може да представи всяка гледна точка.

От една страна, образът на ромите е сатанизиран, а от друга пък много ги възхваляват. Как се е получило във вашия филм?

Петя: При нас има превес на позицията, че те са по-добри, отколкото си мислим. Открихме една „средна класа“ роми, които не са онези, които наричаме мръсни, лоши и крадливи. Нито пък са идеални, които живеят охолно. Героите ни са в ромска махала, в съжителство с роднини, имат си своите трудности, както и хубавите си и лоши моменти. Те са хора. Нищо повече. Не крадат, лъжат, колкото всички българи, и си печелят парите трудно, както средностатистически българин.

Нина: Истината е, че никой не е бил в ромска махала, ако не му се е налагало. Така осъзнахме каква невероятна митология се е получила при рисуването на образа на ромите. За тях има невероятни легенди и е изграден плосък медиен образ. Като отидохме в махалата, видяхме, че животът си тече съвсем нормално. Когато навлязохме по-дълбоко в домовете на хората, усетихме, че техните проблеми, стремежи и мечти са като нашите. Това ни провокира да разкажем за тях. Филмът ни не е етнически, а човешки.

Защо ви бе нужно да видите живота им цяла година и половина?

Нина: Целта ни бе да направим по-дълго наблюдение.

Петя: Циганите като хора са много експресивни, много колоритни, шумни и будни. Пускат се по някаква повърхност да представят много образи. Искахме да вникнем в живота им и да проследим някакви събития. Затова се наложи да снимаме толкова дълго, на периоди, разбира се.

Различно ли е отношението ви към ромите от преди започването на снимките?

Петя: Представите ни се промениха, отношението – не. Аз тръгнах с представа, че човек с човек не може да не се разбере и да не се сработи. Оказа се, че има все пак някои разминавания в разбиранията ми. Имаше и разочарования. В крайна сметка не може някой да промени отношението ти, тъй като ти и със съседа си може да имаш разминавания.

Кое беше най-трудното по време на снимките?

Нина: Много са нещата, защото направихме филм, разпилян във времето. Много по-лесно се снима от 1-во до 20-то число. Концентрираме ресурса, хората, енергията и го правим. А дългосрочен проект не става така. За героите също беше трудно, защото твърде дълго трябваше да се ангажират с нас. Това си е ангажимент, една връзка, която от служебна се превърна в приятелска. Все пак тя е дългосрочна и това ги натоварваше, защото голяма част от тях живеят ден за ден.

От наша страна също бе трудно чисто организационно, дори битово, да ходим постоянно до Кюстендил, без значение времето. Трудно е да държиш екипа цял и мотивиран през всичкото това време, защото всеки от нас трябваше да изпълнява и други ангажименти, за да оцелява и трябваше да съвместява другите ангажименти с филма.

Трудно беше и защото сме две различни култури и докато се омешаме и разберем клопките на другите култури, мина време. А това време беше болезнено.

Ще ми дадете ли примери?

Нина: Мен ме посрещаха с въпроса колко деца имам. Като им казвах, че нямам, и веднага последва въпросът на колко си години. Първо бях на 25, после на 26, а те ме гледат с едно съжаление, че съм на такава преклонна възраст и още не съм омъжена и нямам деца.

Петя: Аз бях по-добре, тъй като имам едно дете, но мен ме подканяха да имам още.

А те наясно ли са с техния проблем, че раждат толкова млади?

Петя: Единият от проблемите в нашето отношение към тях е, че много общо говорим за всичко. Не мога да кажа, че са наясно или че не са. Има хора, които са и такива, които не са. Всичко има там.

Главните ви герои ще дойдат ли на премиерата на филма в Дома на киното?

Нина: Без най-малкия ни герой, с когото бе най-трудно да се работи и по време на снимки. Той живее в гетото в изключителна нищета и мизерия. Няма мобилен телефон. Единственият начин да се свържеш с него е да отидеш до дома му, до училището, до мястото, където рита футбол, и затова днес главният ни герой Валери Леков след тридневно издирване успя да го намери. Дълго е преговарял. И въпреки че Емо има разрешението на родителите си, не е пожелал да дойде в София. А той не е излизал от Кюстендил.

Петя: Той в момента е девети клас. Намерихме го чрез неговата учителка. Каза, че е много симпатично и будно дете. Той наистина е такъв. Таи в себе си много интересно достойнство, което веднага се усеща. Много от дечицата, като ни видят и започват да ни искат пари за кола или вафла. Идват да ни разпитват. А той не е от тях. Не съм срещнала друго дете от квартала като него. Държи се спокойно, настрана. Дори като му купуваме нещо, докато сме с него – той го отказва.

Филмът открива фестивала Sofia Biting Docs. Отива и на фестивал в Германия.

Нина: Да, селектиран е. Прожекцията е на 9-ти ноември. Двете с Петя ще сме там да го представим лично. Филмът се отделя от нас като тяло и започва да води свой живот и се надяваме да намери свои домове и пространства. Даваме го активно на различни фестивали. Търсим разпространение в европейските телевизии със социална насоченост, защото филмът си плаче за телевизия и основната ни цел е да стигне до повече хора.

Какви са очакванията ви от европейската публика, която отскоро се е насрочила към тези малцинства?

Петя: Нямам очаквания, вярвам в европейския дух.

Музиката е на Мартин Любенов, познат от формацията Джазта Праста. Той също е от ромски произход...

Нина: Много ни помогна. Той е човекът, който може да направи разрез как даден епизод ще се възприеме от цигани и от българи или дори и Европа, тъй като добре познава нравите на отделните общества.

По-трудно ли е двама режисьори да правят един филм?

Петя: И да, и не. Трудното е, когато сме на различно мнение да сглобим едно, а лесно е, защото някои неща, които аз не мога – Нина ги прави и обратното.

* Премиерата на "Ром Кихот" е 10 октомври от 19.00 часа Дом на киното. М оже да видим филма още на 12 октомври от 21.00 часа – Дом на киното, 14 октомври – от 18.30 часа в Евро синема и на същото място и същия част на 18 октомври.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase