Дали германският политик Сахра Вагенкнехт е крайно дясна или крайно лява?

Питам, защото в статия, която написах в навечерието на драматичните избори на 1 септември в Саксония и Тюрингия, я нарекох крайно дясна, само за да получа поредица от коментари от читатели, настояващи, че е крайно лява.

По онова време отстоявах позицията си. Но като се замисля, сега смятам, че аргументът е до голяма степен неуместен. Вагенкнехт направи политическите етикети излишни.

Проблемът, пред който в момента е изправена Германия - както и Европа и голяма част от света - надхвърля терминологията. Новата разломна линия е мейнстрийм срещу популисти или, в случая на следвоенните политически договорености в Германия конкретно, установените партии срещу бунтовническите.

Още през май Financial Times съобщи за мащаба на популярността на екстремната политика сред младежта в Европа. Термините "ляво" и "дясно" – които се отнасят до разположението на местата в Националното събрание, формирано след Френската революция през 1789 г. – означават малко за това поколение и все повече и за по-възрастните.

Икономическите и социалните разделителни линии, които доскоро доминираха в политическия дебат, вече не важат. Например, много членове на днешната радикална десница – от френското Национално обединение (RN) до германската Алтернатива за Германия (AfD) и Алианса Sahra Wagenknecht (BSW) – защитават основната роля на държавата. Само малцина, най-важните сред тях републиканците на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, всъщност призовават за дерегулация и намаляване на данъците, докато ReformUK и други партии се опитват да го направят и в двете посоки.

Освен това, когато става въпрос за социална политика, доста - от RN до Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия - са относително либерални, отчасти за да привлекат онези, които виждат мюсюлманската имиграция като подкопаваща суверенитета на техните страни. Въпреки това, колкото по-далече на изток се пътува през континента, толкова повече тези партии подкрепят традиционните семейни ценности, както се вижда от полската "Право и справедливост" или управляващата коалиция в Словакия.

Интересното е, че основният общ знаменател между тези групи изглежда е тяхната дискретна или открита подкрепа за руския президент Владимир Путин. Проруските настроения – които някога бяха запазена територия на крайната левица – сега се подкрепят от крайната десница, а Кремъл е щастлив да прегърне и финансира и двете.

Вагенкнехт е най-значимият и сложен нов член на този клуб - тя също е в своя собствена категория.

Описана от наскоро забраненото дясно списание Compact като "най-привлекателното национално изкушение от основаването на социализма", Вагенкнехт се присъедини към източногерманската комунистическа партия точно преди падането на стената и стана един от лидерите на нейната партия-наследник, левицата. Отегчена, тя учтиво отхвърли предложенията на AfD да започне собствена партия - създадена от нейно собствено име и в голяма степен отразяваща нейния бляскав имидж.

В сегашния си вид двете визитни картички на Вагенкнехт – или поне двете, които нейната партия свикна да постига зашеметяващ успех в неотдавнашната си кампания и несъмнено ще пренасочи на изборите в Бранденбург на 22 септември – трябва да търсят край на подкрепата на Германия за Украйна и ограничаване върху търсещите убежище.

Разбира се, виждали сме това и преди. Това сближаване на крайно ляво и дясно също беше едно от ужасяващите очарования на британския луд референдум за Брекзит през 2016 г.

И така, къде започна Brexit и свърши Lexit? Левите поддръжници на напускането на ЕС винаги са били любопитна група. Бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис, например, заяви след събитието, че не е подкрепил Brexit, и въпреки това, независимо дали възнамерява или не, използва същите аргументи като тези от радикалната левица - и радикалната десница - когато искат да се измъкнат . Докато консервативните евроскептици осъдиха Брюксел, че е безотчетна кабала с големи разходи, тези от левицата го видяха като антидемократичен корпоративен заговор. Забелязвате ли разликата?

И двете страни разгърнаха подобен наратив, дори и да идват от различни изходни точки. 

"Европейският съюз вече е в напреднал стадий на разпадане. Има две възможности за нейното бъдеще: или тя не е преминала точката, от която няма връщане, и все още може да бъде демократизирана, стабилизирана, рационализирана и хуманизирана. Или разпадането е сигурно", твърди Варуфакис.

Днес тези сили на твърдите леви и твърдите десните имат голяма част от политическия импулс, отчасти защото сривът е секси и отчасти защото основният лагер се лута. И в настоящия момент малцина са готовите да защитят реда след 1989 г.

Някой, който го прави, е безсрамният бивш премиер на Обединеното кралство Тони Блеър. Настоявайки в скорошно интервю за BBC, че "светът няма да се забави", той постулира, че решението е в подготовката на хората за бърза промяна, вместо да се опитва да се преструва, че тя наистина може да бъде забавена.

Той също така признава, че мнозина се чувстват ядосани и дезориентирани: "Когато хората чувстват, че светът се променя по начин, по който те нямат много контрол, тогава те се придържат към своята идентичност.“ Но докато аргументите му са последователни и логични, те обръщат малко внимание на действителната електорална политика - може би тъй като той отдавна не е на поста.

След това, понякога цитиран като наследник на Блеър - поне в началото на неговото президентство - има френският президент Еманюел Макрон, който се опита да смекчи строгото си послание относно студените ветрове на икономическата промяна. И въпреки това той все още е идентифициран като човек от Давос.

Междувременно както германският канцлер Олаф Шолц, така и британският министър-председател Кейр Стармър биха се отказали от подобна реторика, виждайки основната надежда за политическия мейнстрийм в създаването на упорити подобрения в живота на хората. Но Шолц сега навлиза в залеза на своя канцлерски пост, като поражението на предстоящите общи избори в Германия е почти сигурно, оставяйки вакуум, който AfD и BSW трябва да запълнят. А Стармър едва е започнал мандата си, с ясни пет години, за да тества предложението, че прагматичното представяне може да спре популистката банда.

В цяла Европа и извън нея радикалната левица и радикалната десница станаха неразличими. И докато центърът се бори да изтъкне своите аргументи по начин, който да ги подтикне, ще има много повече като Вагенкнехт.

Коментарът е на Джон Кампфнер - британски писател, телевизионен оператор и коментатор. Последната му книга е „В търсене на Берлин“, издадена от Atlantic.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase