Председателят на международното жури Фридрик Тор Фридриксон е изключителен разказвач на истории – не само с филмите си, но и в неангажиращ разговор.

В деня на първата прожекция на новия му филм „Мама Гого” на СФФ ние успяхме да направим разговор-разходка на бързи обороти из досегашното му творчество, обогатило историята на киното с шедьоври като „Дяволският остров”, „Cold Fever” и добре познатите у нас „Ангели на вселената”, „Niceland” и „Деца на природата”.

Но разговорът е не само за кино – в Исландия това е невъзможно, защото киното не е изолирано изкуство или език на изразяване, а част от Всичкото.

Г-н Фридриксон, предлагам разговорът ни да започне с отдавна установения, но все още изумяващ факт колко много хора на изкуството се падат на глава от населението в Исландия – с оглед и на това, че самото население на Исландия е доста малобройно…

Да, в Исландия хората, занимаващи се с изкуство, наистина са много – над 500 активни писатели, музикалната сцена е много развита. Сякаш исландците имат тази непреодолима нужда – да се изразяват чрез изкуството, затова и културният ни живот днес е толкова оживен... Музикалната ни сцена е изключително популярна по света: групи като Sigur Ros, които направиха музиката към филма ми „Ангели на вселената”, или Мугисон – авторът на саундтрака към друг мой филм “Niceland” (2004), той вече е световноизвестен.

Хилмар Орн Хилмарсон, композиторът, с когото съм работил най-много беше част от рок-сцената в Исландия, по¬знаваме се още от колежа и през 1982 г., направихме заедно филма – „Рок в Рейкявик”… Негова е музиката и в „Мама Гого”. Да, творческата атмосфера в Исландия е много добра. Нямам едно-единствено обяснение за това, но навярно и дългите зими спомагат за самовглъбяване и творчество.

Това важи и за други северни страни и кинематографии в Европа, но все пак исландският случай е специфичен – коя е, според Вас, основната движеща сила в съвременното исландско изкуство?

Отговорът отново не може да е еднозначен, но в Исландия тази движеща сила, мисля, е любовта. Хората тук наистина са влюбени в литературата, в музиката – за тях изкуството е начин за постигане на повече любов.

Комичното и тъжното във Вашите филми винаги вървят ръка за ръка – можем ли да припознаем в това някакво типично исландско светоусещане?

Да, мисля, че няма хумор без тъга, защото границата между смешното и тъжното винаги е много-много тънка. Корените на това „исландско” усещане за света са в нашата литературна традиция – ако се върнем още в 12-и век. Именно благодарение на литературните паметници от онова време ние сме нация, говорим исландски език, самоопределяме се културно... И черният хумор е наша запазена марка още от онези времена – така че аз просто следвам вековната традиция.

Как вековната традиция се вписва в глобализиращия се и комерсиализиращ се свят днес (имайки предвид и по-особените исторически стечения на обстоятелствата между Исландия и САЩ през ХХ век)? Вие самият доста често засягате темата за американското влияние – във филми като „Дяволският остров”…

Всички днес сме колонизирани от американската култура. Това важи особено за Исландия, където в детството ми единствената телевизия беше предаваната от американската база на НАТО и в кината можеха да се гледат само американски филми. И мисля, че когато си бомбардиран отвсякъде от американската култура и начин на живот, твой дълг като творец е до покажеш, че действителността има и друга страна. Ние в Исландия сме щастливи, защото преди идването на американците от векове сме имали тази наша силно изразена идентичност, идваща от литературата и езика, затова и не бяхме асимилирани през ХХ век. От друга страна, въпреки че базата на НАТО в Исландия вече я няма, телевизията все още бълва американски отпадъци ежедневно.

В друг един от Вашите по-ранни филми – “Cold Fever”, има една сцена, в която исландец и японец разговарят за общото между двете култури – че и двете страни сте островни, с вулкани, както и че вярвате в духове…

Ами да, лудички сме си малко, може би защото наистина вярваме в неща, в които останалият свят отдавна е престанал да вярва – призраци, елфи и т.н. Това е било част от нашата култура от векове и все още е – може би поради географската изолация. Почти всеки човек в Исландия, в това число и аз, може да ви разкаже за срещата си с дух и за нас това е съвсем естествено и общоприето. Някои смятат това за глупости, но то си е неразделна част от нашата реалност. Духове определено съществуват…

А какви точно духове? И в “Cold Fever”, и в други Ваши филми като „Деца на природата” духовете се явяват като красиви девойки…

Е, не е ежедневие да срещнеш морско чудовище например – ако кажеш, че си видял морско чудовище, ще те сметнат за луд. Духовете, които виждаме в Исландия, могат да са с всякакви форми, размери и цветове, но най-често ни се явяват в човешки облик…

Героите във филмите Ви много често са аутсайдери в обществото – хора от психиатрични клиники, възрастни хора, деца аутисти…

Да, това винаги ме е занимавало и с филмите си аз се опитвам да покажа, че и те са хора като нас, т.нар. нормални хора, понякога много повече нормални и много повече хора от самите нас. Винаги съм се интересувал от аутсайдерите в обществото не само защото са аутсайдери, но и защото им се налага много да се борят, за да бъдат припознати от това общество. И е хубаво, например като с филма ми за децата аутисти, да знаеш, че си променил нещо в съвременното общество, засягайки тази тема.

Да завършим с международния конкурс.Резултатите ще бъдат обявени довечера - трудно ли беше да решите или не?

Винаги е трудно, но ако човек следва чувствата си, е лесно. Ако видиш филм, който много ти хареса, е лесно. И аз вече го видях…

* Фридрик Тор Фридриксон ще представи филма си „Мама Гого” днес (12 март) в Дома на киното от 14 ч., а следващата прожекция на филма в рамките на СФФ е утре, на 13 март, от 21,15 ч. в Euro Cinema.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase