Британският премиер и лидер на лейбъристите Гордън Браун държи реч в университетския център в Ипсуич по време на предизборната си кампания. Снимка: БГНЕС

 

12345

Навръх нашия Гергьовден Обединеното кралство гласува за парламент. Без съмнение смяна на властта ще има. След 13 години управление на лейбъристите – лявоцентристката политическа група, която изживя своя Ренесанс при Тони Блеър, консерваторите отново ще оглавят правителството на Нейно величество.

Десноцентристите (на политическата сцена от началото на XIX век) обаче в никакъв случай няма да се радват на безоблачно управление. Лидерът им Дейвид Камерън е далеч от обаянието и класата на двамата си предшественици, които водиха Великобритания през 80-те и 90-те години – Маргарет Тачър и Джон Мейджър.  

По всичко личи обаче, че британците ще заложат на наказателния вот. 43-годишният Камерън ще се възползва от широкото негодувание срещу настоящия премиер Гордън Браун, който ще обере негативите за кризата, войните в Ирак и Афганистан, непопулярния Лисабонски договор. След повече от десетилетие в опозиция консерваторите ще се задоволят и с това.

За липсата на доверие в двете основни политически сили говори и влизането в борбата на Ник Клег (43 г.) и водената от него Либералдемократическа партия. Търсейки алтернатива, мнозина избиратели насочват предпочитанията си към аутсайдерите, сочат социологическите проучвания. Така либералдемократите не само се утвърдиха на третата позиция, но почти сигурно ще влязат и във властта, защото без техните гласове Консервативната партия няма да може да осигури необходимото мнозинство в парламента и рискува да се обрече на тотален провал.

Въпреки че имат доста различия в предизборните програми, Камерън и Клег изразиха готовност за фронт срещу лейбъристите и такъв най-вероятно ще има. С благородническо потекло (Камерън е пряк потомък на крал Уилям IV, а Клег – на руската баронеса Кира фон Енгелхард), двамата са израснали в богати семейства на финансисти и са получили образованието си в най-престижните университети на Острова.

Освен това имиджмейкърите им ги представят като емблеми на промяната в политическия елит – символ на младите, енергични хора, които са готови да работят, да работят и да работят за благото на кралството. Основен приоритет и за двамата е съкращаването на разходите в почти всички сфери, за да бъде намален бюджетният дефицит на Великобритания, който нараства прогресивно в последните месеци.

По отношение на имиграцията се очертава сериозно ограничаване на пропускателния режим под претекст „защита на местната работна ръка”. Бъдещата синьо-оранжева коалиция ще трябва да изпълни и обещание за сериозни инвестиции в образователната система.  

Единодушие има по въпроса за довършване на започнатото в Афганистан. Сериозно разминаване обаче се появява по въпроса за военното финансиране, където консерваторите искат запазването на солидното наливане на пари, докато Клег и партията му настояват, че разходите в тази сфера са прекалено раздути.  

Може би една от най-критичните точки ще бъде европолитиката. Дейвид Камерън и неговите консерватори са истински посланици на евроскептицизма, да не говорим за противопоставянето на присъединяването към Еврозоната и въвеждането на еврото. Десноцентристите дори обявиха, че са против Лисабонския договор, но в крайна сметка няма да преразглеждат решението за приемането му. С други думи Острова се готови за сериозно охлаждане на отношенията с континентална Европа.

На другия полюс е потенциалният коалиционен партньор – Либералдемократическата партия. Лидерът й Ник Клег (женен за испанка – съветник в ЕС) подчерта, че партньорството с останалите страни членки е от жизнено значение за икономическото възстановяване на Великобритания.

Всъщност едва ли само общоевропейските виждания ще бъде пръчката в колелото на новото правителство, а управляващата коалиция ще е далеч от определението „стабилна”.

Не че опозицията, в лицето на лейбъристите, ще е кой знае колко силна. В средата на 2007 година Гордън Браун замени на премиерския пост и начело на социалистическата партия преждевременно оттеглилия се Тони Блеър, защото лейбъристите вярваха, че само ново лице може да ги спаси от катастрофа на изборите.

Войната в Ирак свали доверието от Блеър и сложи началото на края на управлението му. Тежката сянка обаче покри напълно и Браун, дойде глобалният финансов срив и шотландецът беше тотално обречен. И колкото и да обяснява на британците, че ги е спасил от кризата, той вече е готов за дълга политическа зима.

В интерес на истината целият политически елит на Острова е в остра криза. Особено след като наяве излязоха наглите служебни злоупотреби на депутатите, които харчели парите на данъкоплатците за вечери, семейни почивки, ремонти на жилищата си и т.н.  

Едва ли скоро ще видим „дълголетен” премиер като сочения за първия британски министър-председател в модерния смисъл на думата сър Робърт Уолпол. В периода 1721–1742 година той успява да спечели четири изборни кампании и да остане в историята и до ден-днешен като човека, задържал се на поста за най-дълго.

Всъщност дори постиженията на Маргарет Тачър (11 години) и Тони Блеър (10 години) не изглеждат застрашени.

Да му мисли Дейвид Камерън. Защото още преди да се е настанил на Даунинг стрийт 10, малцина са убедени, че ще изкара пълен 5-годишен мандат като ръководител на правителството на Нейно величество.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase