Напоследък вкъщи често има естетически дискусии. Аз някак си, може би заради книгите, винаги съм мислела, че естетическото чувство е въпрос на усет, на вродено усещане за красивото, което уви, не е съдено всекиму. Затова етическите категории са тези, които се нуждаят от повече внимание и обсъждане, особено с децата.

Но неусетно разговорите се прехвърлиха от „Мамо, лошо ли е да си порта (изказвачка)?” към „Мамо, аз защо не се гримирам?”.

Историята си има и предистория. Още от миналата година 5-годишната ми дъщеря (добре де, почти на 6) е дискриминирана от участие в игрите на „Уинкс” в детската градина, защото не била модерна. За протокола, тя ходи на градина облечена с памучни блузки и панталони, с оглед да си играе свободно, да се съблича и облича лесно, да се цапа на воля и т.н.

Това, обаче, не се вписва в дрескода, наложен от група момиченца за играта на „Уинкс”. За несведущите, това е анимационно филмче за четири феи, облечени по всички модни писъци и крясъци, а именно - предимно в розово, с брокати, пайети, волани и всички атрибути на поп-женствеността.

Така започна нашата драма с розовото. Ама беше наистина драма, със сълзи и отказ да се обличат дрехи, различни от розови. Тук безценна се оказа помощта на 8-годишния батко, почитател на готик културата на черното, черепите и Смърт с косата. Без неговите аргументи против розовото- „носят го само лиглите”, „готините момичета ходят с дънки” и „черното е най-якият цвят” едва ли щях да постигна успех, до там, че вече на розовото се реагира с „блах”.

Е да, обаче докато ние се сражавахме с „Уинкс” модата, фешън гурутата в детската градина минаха на следващо ниво и се появиха гримовете. И се появиха буквално, в съответните чантички, благородно закупени от майките и благосклонно допуснати от госпожите в градината.

Тук е мястото да кажа, че в навечерието на две поредни Коледи предизвиках бурни разправии в два големи магазина за детски играчки заради огромните им колекции от детски гримове. Едва ли бих изразила гласно възмущението, ако любезните продавачки не ме увещаваха услужливо колко желан и подходящ подарък е това за всяко момиченце. И колко много се търсели.

„Мамо, ние си имаме гримьорки и те те питат какъв цвят да ти сложат на очите, после те мажат с червило ама аз не се гримирах”, избълва Дара на един дъх една съботна сутрин. А ти защо не се гримира, питам. „Защото имам очила!”, обяснява тя с тон „ама как не разбираш!”. Решавам да не я открехвам, че момичетата с очила също могат да се гримират и наблягам на вредата от мазането на субстанции с неясен произход по лицето. Обяснявам, че може да получиш обрив, да пиеш лекарства и дори да отидеш в болница, което дава необходимия ефект, но за кратко.

Защото, разбира се, следва въпросът „Тогава защо другите майки позволяват?”. Е на този въпрос не съм подготвена да отговоря. Не още. Продължавам с аргументите, че момичетата са красиви сами по себе си, защото са млади, а гримът е за по-възрастни жени, които се опитват да изглеждат по- млади.

Вече знам, че си вкарах автогол, когато чувам: „Ти затова ли се гримираш понякога?” Затова, признавам, все пак е само понякога. „Значи аз съм по-красива от теб, защото съм млада?” Разбира се, отговарям. Което напълно е задоволило суетния порив на дъщеря ми към момента и решавам, че на този етап темата с гримовете е приключена. Надявам се това да е последният подобен разговор преди пиърсинга и татуировките.

Последната дума, обаче, не е моя. Минавайки покрай детската стая, чувам: „Ако се гримираш, ще приличаш на маймуна. Нали си виждала такива майки, дето се мажат със селиндиони”. Тук не се сдържам и надничам. Какви са тези селиндиони, питам 8-годишния експерт по гримирането. Ами онези кремове, от които лицето ти става по-тъмно. Малко по-късно, когато вече не плача от смях, обяснявам, че тези кремове се казват фон дьо тен, а Селин Дион е певица и общото помежду им е само френското звучене.

Но от този безсмъртен лаф за селиндионите някак си произлезе негласния, но твърд домашен консенсус по естетическите въпроси. Както обикновено, смехът помогна повече от заплахите и обясненията. Може би е просто, но родителите не винаги умеят да използват този похват и невинаги им идва на ум, че вместо да обясняват на децата си, че нещо е лошо, могат да ги накарат да му се смеят. Не да се подиграват, но да приемат с необходимата доза ирония някои обществени залитания. Линията на баланса е тънка, но децата са адаптивни и бързо се ориентират. Особено когато са подложени на натиск от средата да се впишат или да бъдат отхвърлени.

Най-трудното нещо на този свят е човек да осъзнае, че да си различен е предимство, не недостатък. Не при всички хора този избор се превръща в дилема. Още по-малко са тези, които решават тази дилема в полза на собствената си индивидуалност. Ако това изобщо се случи, обикновено става през пубертета или поне ставаше, когато аз бях дете.

Днешните деца, обаче, се сблъскват с реалността много по-рано. Не само заради глобализацията, научнотехническия прогрес и акселерацията. А защото живеем в много по-хетерогенно общество, в което сблъсъкът на различни ценностни модели е много силно изразен. Включително и поради нарастващия ценностен дефицит.

Затова трябва да използваме всеки повод, независимо дали са играчките, гримовете или приятелите, за да казваме на децата си колко са уникални и колко е важно да останат такива.
С цената на много битки и без селиндиони.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase